ПРИЧИНИ ЗА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА – СТРАХЪТ НА КОЛОНИАЛНИТЕ ИМПЕРИИ ОТ ИКОНОМИЧЕСКАТА МОЩ НА ГЕРМАНИЯ

„Да, именно Германия добави последната капка, която преля чашата. Но за обективния изследовател основният въпрос се крие в това кой напълни чашата до ръба, правейки войната неизбежна „

    Гюстав Льо Бон, френски психолог, историк и основател на школата по социална психология

 

Втората световна война, като всяко друго събитие, е неразделна част от един непрестанен процес, представлява звено от веригата взаимосвързани явления, обединени от диалектическа логика, т.е. тя е неделим елемент от общото историческо развитие на човешката цивилизация. Поради това трябва да се разглежда не самостоятелно и откъснато от общите условия, а задължително в контекста на конкретната среда и обстановка и обезателно като логично следствие от предшестващите я събития и фактори. Следователно, за да разберем този конфликт, ние трябва да установим къде се намират неговите корени, кои са причините, които са го обусловили и предизвикали, кои са били неговите движещи сили. Тоест ние търсим генезиса на Втората световна война (ВСВ).

За да разберем истинските причини за този феномен, трябва да се върнем назад във времето, когато през втората половина наXIX в. в Европа настъпва сериозна преконфигурация на силите, която предопределя бъдещото развитие не само на континента, но и на света. През 1871 г. Прусия побеждава Франция в т.нар. франко-пруска война (1870-1871). Така е сломен и последният противник на германското единение, което официално се обявява на 18 ян. 1871 г. във Версайския дворец. Политическата интеграция на германската нация е завършена. На материка се появява нова мощна държава – Германската империя (Вторият райх 1871-1918), с територия 540 857 км² и население от 41 058 000 души. Обединената държава премахва всички различия, които дотогава са спъвали развитието на немския народ, изчезват вътрешните държавни граници, въвежда се обща митническа, монетарна, мерителна, административна, данъчна, пощенска и законова системи, разширява се вътрешният пазар, става възможно свободното придвижване на стоки, материали, суровини, хора, идеи, капитали и работническа сила. Това унифициране на всички области на политическия и стопански живот дава възможност на германците да проявят в най-голяма степен своя потенциал. За кратко време немската икономика настига и задминава по основните икономически показатели главните си конкуренти Англия и Франция, съперничейки успешно на огромните по мащабите си Съединени щати.

През последните тридесет години на XIX в. в Германия се извършва промишлена и енергетическа революция и страната прави мощен скок напред. За разлика от останалите империи, окупирали чужди територии – Великобритания, Франция, Испания, Португалия, Белгия, Холандия, Дания, Русия, САЩ – тя не разполага с достатъчно колонии, които биха могли да й обезпечат евтини суровини и където може да продава своите стоки без митнически тарифи. Поради това тя е принудена да се сблъсква с жестока конкуренция и да се бори за повишаване качеството на стоките си, което обаче се отразява благоприятно на нейната конкурентноспособност. Като индустриална държава тя значително изпреварва Великобритания, а към 1914 г. заема второ място след САЩ по обем и ръст на промишленото производство. Делът на нейните промишлени продукти представлява 16,5% от световното производство. В световния експорт на химически изделия и електротехника делът на Германия достига невероятните 50%, а износът на машини – 1/3. Това означава, че износът на продукцията от тези отрасли заема първо място на световните пазари. Вторият райх става най-силната в икономическо отношение страна в Европа, отстъпвайки в световен мащаб само на Съединените щати, а немският флот е втори след британския  (около 40% по-малък от Кралския военноморски флот). Германските стоки изместват английските, френските и американските от световните пазари с изгодните си цени и високото си качество. Германия се превръща в двигател на световния прогрес и е водеща сила в икономиката, науката и техниката. Немските учени и изобретатели са в основата на най-важните научно-технически открития и не случайно се появява израза „науката и техниката носят немско име”.

А като всяко друго икономическо развитие и това се нуждае от две основни неща – суровини и пазари. Но на този етап се оказва, че светът вече е поделен между няколко европейски държави и САЩ и достъпът до тия жизненоважни фактори е силно ограничен или направо невъзможен. Наистина Германия се сдобива с няколко колонии (виж също), но те са 3,5 пъти по-малки от френските и цели 12 пъти по-малки от английските (виж британски колонии) по размер и 32 пъти по население, а ресурсите им са крайно ограничени. Придобиването и разширението на колонии от страна на Германия се постига основно чрез търговска доминация и предимно чрез икономически, а не военни методи, какъвто пък е случаят с всички останали империи. Германското колониално население през 1913 г. (т.е. в навечерието на Първата световна война и в момента на най-голямата немска колониална експанзия) наброява скромните 23,500 души, докато само робите, доведени насилствено от англичани, французи, португалци, испанци и др. в Америките са над 12 милиона африканци. За разлика от бруталните военни агресии на старите империалисти, германците се сдобиват с колонии предимно чрез споразумения и договори с другите колониални сили или просто като закупуват земя или острови (виж испанско-германският договор от 1899 г., с който Испанската империя продава на Германия остатъците от тихоокеанските си острови за 25 милиона песети (еквивалентно на 17 млн. марки); френско-германският договор от 1911 г., с който Франция отстъпва френско Конго и Френска Екваториална Африка на германския Райх, включващ Neukamerun). По този начин се избягват (за известно време) търканията с европейските конкуренти, а и с местното население. Въпреки че германската колонизация не минава без конфликти (виж), тя се отличава като цяло от крайно бруталния подход на старите империи. В германските колонии се изграждат пътища, железопътни линии и телеграфни комуникации, провеждат се курсове по агрономия за заселниците и местните жители и се извършват множество други общополезни задачи, а повече от три милиона африканци са ваксинирани срещу едра шарка (виж). Използването на принудителен и неплатен труд в колониите се третира от германските власти като престъпление. Африканските култиватори са насърчавани с техническа помощ от агрономи, гарантирани цени и държавна помощ за маркетинга на продукцията. Във всеки африкански протекторат са построени железопътни линии към вътрешността, във всяка колония в Африка и в Тихоокеанския басейн е създадена система от държавни училища, във всяка колония са построени и обзаведени болници, за които е осигурен квалифициран персонал. Изграденото от германците оставя трайни положителни следи в икономиката, културата, образованието, здравеопазването на местните народи. „Германското присъствие (в Африка) е от жизненоважно значение за забележителни постижения в областта на медицината и селското стопанство”, както отбелязва Charles Miller в неговия труд „Battle for the Bundu, The First World War in East Africa”. „Доктрината за вината на Германия като уникално брутална и жестока колониална сила възниква през Първата световна война, не преди това”, свидетелства историкът William Roger Louis (редактор на Оксфордската история на Британската империя) в книгата си „Great Britain and Germany’s lost colonies, 1914-1919”. Тоест, нечовешкият образ на Германия, вкоренен в общественото съзнание, в много голяма степен е плод на антигерманската пропаганда през Първата световна война (а също и през Втората световна война), която е имала за цел да дискредитира противника и да отклони вниманието от собствените престъпления, извършени от колониалните сили в техните подчинени територии.

От своя страна Великобритания извършва огромни и чудовищни престъпления в своите колонии (както и на всички бойни полета и на териториите, подчинени на британската корона), но използва ролята си на победител в двете световни войни, за да отклони вниманието на обществеността от тях и да го насочи към съперницата си Германия. В постколониалния период британците целенасочено са унищожавали онези документи в своите архиви, уличаващи ги в злодейства и престъпления срещу окупираните от тях народи. Други подобни документи са били държани незаконно в тайна в недостъпен архив на Форин офис далеч от погледа на британската и световната обществености в нарушение на правните задължения за публичното им осветляване (виж Britain destroyed records of colonial crimes). По този начин Британия е криела и продължава да крие тъмното си минало (вижMassacres_committed_by_the_United_Kingdom), насочвайки фокуса чрез активна и злонамерена пропаганда към Германия. Отношението на англичаните към поробените народи най-добре разкриват думите на Уинстън Чърчил, с които той оправдава смъртта от глад (става въпрос само за един от многобройните случаи на масов глад в британска Индия, довели до смъртта на десетки милиони души) на четири милиона мъже и жени, момчета и момичета, млади и стари по време на британското управление в Индия през 1943 г.: „Гладуването на иначе недохранените бенгалци е по-малко сериозно, отколкото това на здравите гърци. Аз мразя индийците. Те са озверели хора със зверска религия”. Гладът е причинен от отклоняването на огромни количества хранителни продукти за добре хранените британски войници през Втората световна война и за страни като Гърция. (виж Хронология на големите гладове в Индия по време на британското управление). Друг индикатор за политиката на англичаните спрямо покореното население еБританското Ръководство на Военния закон, в което изрично е посочено, че правилата на войната се прилагат само към конфликт „между цивилизованите народи”. ВРъководството от 1914 г., е ясно заявено още, че „те не се прилагат във войни с нецивилизовани държави и племена” (глава XIV, раздел 7, стр. 235). Това обяснява нечовешкото отношение на британските войски към народите от Азия, Африка, Америка и островите от Тихия и Индийския океани, довело до смъртта на стотици милиони хора.

Когато обаче Германия открито изразява своята воля да придобие земи, от които да черпи ресурси за своята бурно развиваща се промишленост и където да пласира нейните продукти (нещо, което колониалните империи отдавна са сторили, възползвайки се от своите географски преимущества), се проявява странен феномен – всички останали страни, които в продължение на столетия най-активно са участвали в подялбата на плячката, конфронтирайки се яростно, водейки хиляди войни помежду си, и които са разкъсвани от недоверие, противоречия и ненавист, се съюзяват единодушно срещу новия претендент. Но този необичаен прецедент, при който настоящите врагове, биещи се от векове един с друг, се обединяват в на пръв поглед парадоксално и неестествено единомислие срещу Германия, си има своята логика. Изключителните успехи на германския народ, постигнати без наличието на собствени ресурси и на особени предимства (освен немския интелектуален потенциал, разбира се), са предупреждение за останалите, че ако притежава свои колонии, богати на суровини, тази страна несъмнено ще доминира в планетарен мащаб.  А това, естествено, е заплаха за интересите на колониалните държави. Сред последните съществуват също така опасения, че Германия в крайна сметка ще направи заявка за световна хегемония с помощта на африканска наборна армия. Те виждат в Германия не просто поредния конкурент от глутницата, с който ще си имат обичайните проблеми, а една нова сила, която ще наложи нов порядък, несъвместим с техните разбирания.

Без да разполага с неизчерпаемите природни богатства наФренскатаРуската, а още по-малко на Британската(територията на Британската империя е 33,700,000 kм2, или 41,2 млн км², ако прибавим 8 млн км² ненаселени земи, което е ¼ от земната суша; населението е близо половин милиард души или ¼ от световното население) империи, Германия е достигнала върховете на световната икономика, наука и техника и се явява основен двигател на прогреса. Ресурсите са единственото, което и липсва, за да узакони световната си хегемония. Но точно това се стремят да избегнат всячески онези, които са окупирали планетата и удобно черпят суровините и националните богатства на народите, подчинени от тях. Тогава се заражда онази неписана, но споделяна от всички заинтересовани фактори концепция, доминираща световната политика от този момент нататък – не трябва по никакъв начин да се допусне Германия да има свободен достъп до богати на суровини територии, а още по-малко да притежава такива.

Натискът, който висококачествените немски стоки оказват върху европейските и американските им конкуренти, изтласквайки ги от световните пазари, нарастващият износ на германски капитали в британските, френските и останалите колонии и метрополии и повишаващият се интерес на немските индустриалци към нови пазари и суровини се възприемат от старите колониалисти като заплаха за наложеното от тях удобно статукво. Обединени от страха си пред нарастващата германска мощ, те започват да спъват нейната външнополитическа деятелност и икономическа експанзия, което разбираемо поражда силно напрежение. Постепенно германските врагове започват да се коалират официално в откровено антигермански съюзи, чиято цел е да сподавят всяка дейност и инициатива на Берлин, да задушат икономическото му развитие, да му наложат своята воля, да го принудят да се съобразява изцяло с техните интереси, да превърнат страната в незначителен и незастрашаващ ги фактор. Но единственият начин да бъде сторено това е войната, тъй като в открита конкуренция на световните пазари те не могат да й противостоят.

Световната криза от 70-те години на XIX в. (Long_Depression) също допринася за влошаване отношенията между развитите промишлени страни, като изостря конкуренцията им в световната търговия, подбуждайки европейците да търсят нови пазари. Това води до нова вълна на колонизиране на територии (предимно в Африка), което неминуемо остро сблъсква интересите на колониалните империи.

„Прегрешенията” на Германия са, че, изхождайки от своята икономическа и военна мощ, съвсем естествено се стреми да спечели политическо и икономическо господство на европейския континент; включва се в борбата за колонии едва след 1871 г., когато светът е почти изцяло поделен; претендира за равни права в колониалните владения на Англия, Франция, Белгия, Холандия и Португалия; желае да придобие нови територии; проявява особена икономическа активност и действува решително при усвояването на нови пазари; приема (при това с пълно основание) Антантата като съглашение, чиято основна цел е да подкопае нейното могъщество.

Друг „грях” на Германия е, че измества своите конкуренти и от финансовата сфера в Турция. През 1881 г. англичаните създават Съвет за Отоманския публичен дълг, чиято цел е да държи Турция в икономическа зависимост от европейските страни и преди всичко от Англия и Франция. В момента на създаването на организацията делът на Германия в общия дълг на Турция се равнява на 4,5%. Но благодарение на железопътното строителство, делът на немския капитал  към 1912 г. вече е 20% и се придвижва от шесто на второ място след Франция, изпреварвайки такъв колосален капиталовложител и заемодател като Англия.

Англия от своя страна не може да прости на Германия за подкрепата й на бурите по време на англо-бурската война (1899-1902, в която англичаните се проявяват като създатели на концлагерите в съвременната представа за тях. Ванглийските концентрационни лагери е било затворено близо половината от бялото население на бурската република, включително и преди всичко жените, децата и старците, тъй като мъжете в същото време воюват с англичаните. Много голям процент от затворените умират от глад и болести, а в лагера в Йоханесбург умират ок. 70% от децата на възраст до осем години).

Лондон също така води необявена икономическа и търговска война срещу Германия. Тя се изразява в явни или прикрити атаки срещу германската конкуренция. Една такава мярка е „Merchandise Marks Act (Закон за търговските марки) от 1887 г., с който британското правителство цели да ограничи притока на немски стоки в метрополията и колониите като налага на всички внесени стоки да се изписва страната на производителя. Макар неговото действие да се простира върху всички импортни продукти, замисълът е британското население да разпознава и бойкотира тези с маркировка „Made in Germany” и да избира английските. В британския парламент яростно се обсъжда как да се поддържа британската хегемония в производството на промишлени стоки, понеже Англия се чувства изложена на масивна заплаха от масовото навлизане на германски продукти на британския вътрешен пазар. Членовете на Парламента са призовани да разработят ефективни мерки за противодействие. Но за да се избегне провокирането на недоволство сред търговските партньори чрез повишаване на защитните мита за внос – нещо, което може да доведе в замяна до контрамерки и негативни реакции към британските стоки за износ – те решават да разчитат на британската национална гордост в борбата им срещу германците. Те са убедени, че успехът на германските стоки на британския пазар произтича преимуществено от факта, че британските купувачи не са информирани във всички случаи относно страната на произход на продукта, който купуват. Британските парламентаристи вярват, че проблемът може да се реши като задължат чуждестранните производители да прикачват на видно място етикет, с който да обявяват страната на произход на своите продукти. Стоките без такова обозначение подлежат на конфискация. Въпреки че в крайна сметка всички чуждестранни стоки без изключение са били засегнати от този закон, той реално влиза в сила като „Lex Germania” (Германски закон), защото британците идентифицират немските производители като техните най-големите и най-опасни конкуренти.  Въпреки това обаче, маркировката „Произведено в Германия” всъщност става знак за качество и нейната употреба води до точно обратен на първоначално очаквания ефект – потребителите предпочитат именно германските продукти (което продължава и днес). Стига се дотам, че германските производители, виждайки интереса към своята продукция, започват доброволно да поставят марката „Made in Germany” на всички свои стоки, дори и когато се експортират в страни, където тя не е задължителна, защото терминът Произведено в Германия е свързван от консуматорите с „надеждност, качество и дори съвършенство” (вижвиж).

Изключително силно безпокойство предизвиква у Англия строителството от страна на Германия на железопътната линияБерлин-Багдад (БерлинВиенаИстамбулБагдадБасраКувейт) и преди всичко нейното продължение до Кувейт, т.е. до Персийския залив, където англичаните имат особени интереси. Вижда се, че Багдатската железница не само ще отслаби позициите на английските железопътни магнати, но и ще позволи грандиозна инвазия на немския капитал в сферата на исконните британски интереси – Месопотамия, Персийския залив, Иран. Същевременно тя служи за окончателното икономическо и политическо подчинение на Турция (на чиято територия всъщност се изгражда този проект). Освен това условията на концесията са изключително изгодни за немската страна, което допълнително провокира британската неприязън. От 1763 до 1971 г., Британската империя извършва различна степен на политически контрол върху някои от  държавите от Персийския залив, включително Обединените арабски емирства, Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар. Британците се опасяват, че в завършен вид железницата ще дава възможност на немската промишленост да залее със своите стоки Мала Азия, Сирия, Месопотамия и Персия и ще проправи път за нови германски железопътни проекти на територията на Османската империя. Англо-германският конфликт, предизвикан от немското проникване в района на Персийския залив, се счита за една от причините за Първата световна война, въпреки че Германия, стремейки се да намери компромис, през юни 1914 г. предава на Англия строителството на релсовия път на юг от Багдад. Английското (а след него и френското) правителство въобщезабранява (!) котирането на акциите на Багдадската железница на Лондонската борса, т.е. въпросът от икономически се превръща в политически проблем. Но най-голямата опасност за своята хегемония Британия вижда в това, че железопътните линии, свързващи Балканите, Мала Азия, Багдад и Персийския залив, ще дадат възможност на Германия да овладее Суецкия канал и да застраши морските и сухопътните й пътища и комуникации с Индия и азиатските й колонии.

Особено силно се проявяват анло-германските противоречия и в Китай. Към началото на ХХ в. англичаните добиват големи успехи в подчиняване на своето влияние на териториите от Поднебесната империя. За зона на британските интереси е признат най-плодородният китайски район – басейнът на река Яндзъ. Английски поданици заемат главните постове във външната търговия на Китай. Освен това Англия е взела под „аренда” ( т.е. присвоила си е) полуостров Цзюлун, пристанищния град Вейхай и редица други пристанища, вкл. и Хонконг, които използва като бази за своя военноморски флот.

Но със своята евтина работна ръка и залежи на полезни изкопаеми Китай привлича и други страни, сред които и Германия. Тъй като обаче целият Китай е негласно поделен на зони на влияние между старите европейски колонизатори, то германското икономическо проникване предизвиква голяма тревога у тях и особено у Великобритания и Русия. Само за периода от 1885 до 1893 г. германският експорт в тази страна се увеличава над два пъти (от 16,5 млн. до 33,25 млн. марки) и немското влияние бързо се разпространява над цели китайски райони. Германия получава правото на създаване и експлоатация на телеграфни линии и релсови пътища в няколко китайски провинции, които фактически се оказват под неин контрол. Това е пряко следствие от германската икономическа експанзия.

Особено болезнено възприемат в Англия темпа на растеж на германската външна търговия. Основни предмети на експорта на Германия са инструментите, машините, електротехническите изделия, химическите и фармацевтичните продукти, произведенията на леката промишленост. Чрез техния износ германците изместват аналогичните английски стоки, при това на териториите, имащи отдавна тесни връзки с Британия. За периода 1871-1889 г. общата търговия на новата германска държава се увеличава с 1400%, докато в същото време английската се е увеличила с 25%.

Британия не може да се примири с германската офанзива в райони, които счита за „свои”. За да подсили своите „аргументи”, тя започва да провежда активна военноморска подготовка и дипломатически маневри в случай на война с Германия. Заради страха от германското икономическо и политическо могъщество Великобритания се отказва от традиционната си политика на „блестяща изолация” (Splendid isolation) и преминава към политика на образуване на антигермански блок от държави, към който се присъединяват всички, които се чувстват застрашени от немското икономическо развитие.

Невъзможността да се справи с други средства с германското икономическо превъзходство, както и все по-разрастващите се военни възможности на Германия карат Великобритания да търси съюзници в предполагаемата война, която изглежда все по-неизбежна, предвид постоянните конфликти и противоборства в различни региони на света. Такъв съдружник тя намира в лицето на Франция, но това не става лесно.

Френската империя, въпреки обичайните си противоречия и антагонизъм с Англия, също се включва в този блок, защото отдавна жадува за реванш за нанесеното й позорно поражение по време на френско-пруската война. Тя също така има намерение да си възвърне отнетите й по време на тази война от Прусия области Елзас и Лотарингия (Елзас и Лотарингия, населени с над 90% етническо немско население, са освободени от Германия през 1871 г.; били са в немския съюз на Свещената римска империя между 10 и 18 век, но окупирани от Франция между 18 век и 1870 г. Интересното е, че Франция безскрупулно нарушава националния принцип, като завзема двете области, които са почти изцяло населени с германци – виж).   Нанесените й в конкуренция с немските стоки загуби на нейните „традиционни” пазари също я подтикват към война с Германия. Към това я тласкат още и опасенията й от евентуална нова германска агресия, както и стремежът й на всяка цена да съхрани своите колонии от немски посегателства.

Но сближаването на Франция с Британия става много трудно и само страхът от германската енергия е способен да съюзи тези стари хищници. Усилената колониална инвазия на Британската и Френската империи поражда през 80-те години на XIX в. локални конфликти и крайно изостря отношенията между двете държави. Но вероятността от германска агресия срещу Франция през 1887 г. (само шест години след катастрофалната френско-пруска война) заставя последната да търси изход от международната изолация, в която се оказва през тези години. Френското правителство се стреми към достигане на сътрудничество и ако е възможно и на съюз с Русия. То успява да сключи такъв през 1894 г., използвайки огромното влияние и тежест на френския капитал в руската икономика и във финансирането на руската държава (виж). В същото време то желае да смекчи противоречията и да подобри отношенията с Англия, особено с оглед на започналото сближаване между Англия и Германия, скрепено с англо-германския договор от 1890 г. През същата година на французите се удава да сключат договор с Лондон, който представлява компромисна сделка, смекчила, но далеч не отстранила англо-френското колониално съперничество. То се възобновява през 90-те години, когато борбата за окончателната подялба на африканския континент води до ново изостряне на англо-френските противоречия. Следва период, в който и Франция, и Англия се стремят да привлекат Германия и Русия на своя страна срещу своя съперник. През 1902 г. се изострят руско-японските отношения, което създава опасност от отвличане на руския съюзник за дълги години от европейските дела и по такъв начин Франция да остане изолирана. По това време Англия се намира също в неизгодна позиция заради войната с бурите, използвана от Германия да издигне настойчиви искания по колониални и финансови въпроси.

В крайна сметка страхът от германската икономическа експанзия във всички кътчета на света и особено в районите, които Британската и Френската колониални империи са заделили за „лично ползване”, се оказва по-голям от разногласията между Лондон и Париж. След известни колебания, те най-сетне се сближават пред германската опасност и дори през 1903 г. подписват арбитражен договор за мирно разрешаване на спорните въпроси. Това не спира машинациите, шантажите и пазарлъците между тях, но пред страха от Германия те са много по-смекчени. През 1904 г. Англия и Франция стигат до генерално съглашение, регулиращо всички спорни въпроси между тях (Сърдечното съглашение или Сърдечната Антанта). То става фундаментът, върху който през 1907 г. се сключва англо-руски договор, като всички тези спогодби са насочени срещу Германия. Русия, която вижда сближаването на Франция (неин съюзник) със стария руски противник Британия (с когото се конфронтират в Близкия Изток и други части на Азия), се тревожи, че може да се окаже самотна срещу нов англо-френски съюз (подобен на този от Кримската война 1853-1856 г., когато Англия и Франция се изправят срещу Русия в защита на Османската империя), насочен против нея. Заедно с всички останали мотиви, това също натежава в полза на присъединяването й към този сговор, от който се ражда Антантата (Тройната Антанта или Тройното съглашение).

Руската империя (територия 23 милиона и 700 хиляди km², население 181,537,800 – 1916 г.) също е привлечена в тази камарила, макар че нейните разногласия с Германия не са толкова съществени. Иначе Русия се опитва да противодейства на германската хегемония в Европа и на австрийското проникване на Балканите. Москва настоява на изключителни права на протекция над всички славянски народи и поддържа на Балканския полуостров антиавстрийски и антитурски настроения у българите и сърбите.

В Санкт Петербург (столицата на Руската империя) изпитват силни опасения и от нова антируска коалиция между Франция, Англия и други страни, като тази от Кримската война (1853-1856,  води се между Русия от една страна и съюз между Османската империя, Франция, Британската империя, Сардинското кралство и Графство Насау – от друга).  Кримската война е най-кръвопролитният военен сблъсък между голямата европейска война през Наполеоновата епоха и Първата световна война. Към средата на 19 век Англия и Франция изместват Русия от близкоизточните пазари и поставят Османската империя под свое влияние. Император Николай I не успява да се договори с Англия за разделяне на сферите на влияние в Близкия Изток и затова прибягва към пряк натиск върху Турция, за да запази своите икономически интереси на Черно море и да укрепи влиянието си на Балканския полуостров. Англия и Франция също способстват за изострянето на конфликта, разчитайки на откъсването на Крим и Кавказ от Русия. За да пресече експанзията на Русия и да опази собствените си интереси в Ориента, Англия залага на турците. Тя предпочита да окаже помощ на „болника от Босфора“, вместо да се допусне царят да завладее Балканите и да стигне до Средиземно море. Така западните сили се съюзяват с османлиите срещу „азиатския деспотизъм” на Русия. Войната свършва, след като Австрия заплашва да се присъедини към коалицията срещу Русия и руският император се съгласява да започне преговори за мир в началото на 1856 г.

В Париж е свикан конгрес, който завършва с Парижкия мирен договор от 30 март 1856 г. Една от тежките клаузи за Русия езабраната за присъствие на руски военен флот в Черно море. Русия загубва влияние и престиж, с което не се примирява и което води до изостряне на Източния въпрос. Национално-освободителните движения на Балканите дават повод на Русия да потърси реванш в Руско-турската война от 1877-1878 г.

Русия също приема строителството на железницата Берлин-Багдад като неприятелски акт. При това тя се позовава на факта, че Германия  нарушава нейните права в Азия според англо-руския договор (!) от 1907 за разпределение сферите на влияние в региона. И все пак, още няколко години преди началото на Първата световна война, тези различия са уредени с Потсдамското съглашение от 1911 г. Но на Англия и Франция им е необходимо пушечно месо, нужен им някой, който да отклонява германските сили от техния лагер, някой, който да ги снабдява с евтини суровини, на когото да дават огромни заеми с непосилни лихви за модернизиране на армията (което така и не се осъществява).

Затова те правят всичко възможно, за да въвлекат Русия в тази война, включително и с политически, икономически и финансов натиск, тъй като царската власт е силно зависима от френските и английски кредити, за да покрива огромните си дворцови разноски и колосалните си разходи за армията и репресивния си апарат. Един от факторите, които тласкат Русия в обятията на Великобритания и Франция, е страхът, че противопоставянето й на английските интереси в Средна Азия и произтичащата от това заплаха за Англия от евентуална руска намеса в Индия (което по това време изглежда съвсем реално) може отново (както през Кримската война) да послужи като повод за англо-френско сближение на основата на антируските настроения.

И така, германската държава е заобиколена от врагове, които със своята задкулисна или открито противогерманска активност спъват нейното естествено развитие. Непрестанните провокации покачват напрежението постоянно и така се стига до момент, след който единственото решение е военен конфликт. Вина за започване на войната има и Великобритания, която още от средата на месец юли 1914 г. концентрира целия си военен флот в близост до бреговете на острова, за да осъществи морска блокада на германските кораби по време на войната.

Тази нагнетена от страсти, интереси, политически интриги, шантаж и антагонизъм обстановка съвсем естествено предизвиква остър конфликт, познат като Първа световна война. Именно фактът, че твърде много страни, завзели буквално целия свят, са заинтересовани от преустановяване на германското икономическо настъпление, от унищожаване на индустриалната й мощ, от смазване с военни средства на иначе непреодолимата й конкуренция и от прекъсване на германските успехи, превръща войната в глобален конфликт. Това става, след като заинтересованите сили правят всичко възможно да привлекат чрез натиск колкото се може повече хора и ресурси на своя страна, въвличайки в борбата своите колонии, доминиони, сателити, полуколонии, зависими държави и територии, което неизбежно разширява ареала на стълкновението, увеличава неговото времетраене и покачва броя на жертвите.

Притисната от подавляващото превъзходство на своите противници Германия капитулира, без да бъде категорично победена на бойното поле. Поражението й се дължи не на военното майсторство на нейните противници, а на тоталната блокада, организирана от тях. Тъй като страната е изключително зависима от външната търговия заради капиталите, получени от износа, и преди всичко заради нуждата от внос на суровини, жизнено необходими за цивилната и военна икономика, изолирането й от външния свят е наистина фатално. Германия внася 26,3 от продоволствията, 1/3 от пшеницата и 45% от суровините, от които се нуждае, и в частност 70% от никела и кожите, 80% от нефта и каучука и 90% памука, медта и оловото. Страната не притежава достатъчни запаси даже и от желязна руда и затова нейната металургия – гръбнакът на немската индустрия, в много голяма степен зависи от вноса на тази суровина. През 1913 г. тя е принудена да внася 14 млн. тона желязна руда, предимно от Франция и Швеция.

Поради тези причини блокадата се отразява крайно неблагоприятно върху гражданското производство и върху военните доставки. Недостигът на  продоволствия в тила оказват негативно влияние върху моралното и физическо състояние на цивилното население, от което пада и производителността на труда. От това следват проблеми с окомплектовката и снабдяването на армията, чиято численост поради тези причини постоянно намалява, което в крайна сметка води до невъзможност да се провеждат ефективни бойни действия.

Предвид тези обстоятелства капитулацията на Германия е неизбежна.

Оказва се, че многовековните изключително остри спорове и конфликти, могат да бъдат заглушени само пред общото предизвикателство, което им отправя могъща Германия. Принципът тази страна да бъде винаги и с всякакви средства възпирана и ограничавана в нейното развитие, поради заплахата да се превърне в глобален доминиращ фактор и да застраши статуквото и господството на други сили, се превръща в централна парадигма, в движещ мотив в световната политика на Великите сили между двете световни войни и дори до днес. Основен вектор от най-висока стратегическа важност в голямата игра на световната политическа сцена, изпреварващ по значение всички останали интереси, цели и изгоди, е с всички възможни прийоми да не се позволи на Германия да получи достъп до евтини природни ресурси.

Ситуацията в настоящия момент не се различава съществено от онези времена. Днес Германия с население от 81,147,265 души изнася стоки и материали близо три пъти повече от Русия ($ 529,600,000,000; при население 142,500,482 души), почти колкото 316 милионните Съединени щати (Германия – $ 1,460,000,000,000; САЩ – $ 1,564,000,000,000) и не много по-малко от Китай ($ 1,971,000,000,000) с население от 1 млрд. и з50 млн. души. Разпределен върху глава от населението немският експорт далеч надминава американския и се намира на светлинни години преди китайския. Логично е да се предположи, че имайки на разположение достатъчно суровини Германия несъмнено ще бъде световен лидер. Но недопускането на това е била целта и на двете световни войни, които бяха породени и провокирани от ония сили, които са били заинтересовани от сломяването на германската икономическа мощ и от поставянето на Германия в релсите на техните интереси. Всяко излизане от тия коловози ще бъде възпряно дори и с цената на огромни жертви, които ще бъдат отново приписани на германския народ.

Потвърждение на тая теза е поведението на Съединените щати по време на Първата световна война. Важно е да се знае, че президентът на САЩ Удроу Уилсън и неговата администрация държат страната им да не се нарича или определя като „съюзник”. Съединените Щати влизат във войната като „присъединила се сила”, а не като съюзник на Франция и Великобритания и поддържат тази дистанция през цялата война. САЩ първоначално фиктивно не подкрепят никоя от двете воюващи групировки, демонстрирайки привиден неутралитет, понеже очакват голямото превъзходство на Антантата да пречупи скоро германската съпротива. Американците са се надявали да стоят отстрани, да наблюдават кървавото противоборство между най-големите им съперници на световната арена, изтощаващи се взаимно, и да им отпускат огромни заеми с тежки лихви, без да се намесват и без да си цапат ръцете. Но през 1918 г., вечеСъветска Русия (превърната в комунистически концлагер от болшевиките след преврата от 1917 г.) е разгромена от германците и излиза от войната, сключвайки сепаративнияБрест-Литовския мирен договор с Берлин. В резултат на Брестския мир Русия губи Полша, Финландия, Литва, Латвия, Естония, Украйна, Беларус и Кавказ, които преминават в германската сфера на влияние. Загубени са общо площи от 1 милион кв. км, а заедно с тях около ⅓ от населението (над 60 милиона души), 80-90 % от въгледобива, 73-80 % от находищата на желязна руда, хиляди заводи и ⅓ от обработваемите земи. Вашингтон вижда, че силите натежават в полза на Берлин, като най-лошото е, че германците се сдобиват с баснословните руски природни богатства. Затова Съединените щати бързо се включват на страната на Антантата, като крайната им цел е вникакъв случай Германия да не излезе победител от глобалния конфликт.

Друго свидетелство на гореказаното са мемоарите наДейвид Лойд Джордж (премиер на Англия по време на войната), който признава, че след болшевишкия преврат в Русия и излизането на последната от войната „Ние не бяхме прекалено загрижени за вътрешните проблеми на Русия. Пред нас стоеше само военния проблем – как да се предотврати засилването Германия вследствие придобиването на руската пшеница и нефт, в резултат на сепаративния мир с болшевиките”.

Британският министър на външните работи Артър Балфуруказва в меморандум на правителството от 9 дек. 1917 г., че от сепаративния мир с болшевиките Германия ще извлече две изгоди – ще може да прехвърли освободилите се войски от Източния на Западния фронт и, което е още по-важно, ще получи власт над ресурсите на Русия.

Целта тогава, през Втората световна война и днес е една: при никакви условия да не се позволява на Германия да придобие нови територии, чиито ресурси би могла да експлоатира без ограничения, защото това ще подсили нейната и без това колосална икономическа мощ, от която всъщност се боят най-много нейните съперници.

В крайна сметка целият този процес, започнал през седемдесетте години на XIX век – силните антигермански настроения, паническият страх от икономическото превъзходство на Германия, твърдото решение с всякакви средства да не се допусне тя да се сдобие с ресурси, създаването на враждебни групировки срещу нея, германофобията, безотговорното и жестоко отношение спрямо германския народ след Първата световна война – създава предпоставките и за Втората световна война, причините за която не са по-различни и се свеждат до това да не се позволи по никакъв начин на Германия да се разшири териториално, за да не получи достъп до суровини, което би застрашило интересите на Великите сили.

Posted in БРИТАНСКА ИМПЕРИЯ, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ, ВТОРА СВЕТОВНА ВОЙНА, КОЛОНИИ, ПРОПАГАНДА, Първа световна война, ФРАНЦИЯ, Uncategorized | Tagged , , , , , , , , | има 1 коментар

ПРИЧИНИ ЗА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Статията представлява пълен превод на глава първа („Предвоенната обстановка. Непосредствените причини за войната”) от фундаменталния труд на Джон Фредерик Чарлз Фулър „Втората световна война 1939-1945 г. Стратегически и тактически обзор” (Fuller J.F.C. The Second World War 1939-1945. A Strategical and Tactical History. — London, 1948.)


                                                                                                               Глава първа.

Предвоенната обстановка

 1. Непосредствените причини за войната

„В събота на 8 юни 1919 г., ”La journee de Versailles” (фр. – „денят на Версай”), – пише Харолд Никълсън в книгата „Миротворчеството през 1919 г.”, – ние влизаме в Огледалната зала… Клемансо вече седи под тежък балдахин. Над него стои надпис: „Le roi gouverne par lui-meme” (фр. – „Кралят управлява по собствена воля”). Той изглежда малък и пожълтял, като изсъхнал човешки зародиш… Републиканската гвардия пред вратите със звън прибира своите саби в ножниците. „Faites entrer les Allemends!” (фр. – „Нека влязат германците”), – казва Клемансо… Тях ги водят до местата. Клемансо незабавно прекъсва тишината. „Messieurs, la stance est ouverte” (фр. – „Господа, заседанието е открито”), – скърца той и добавя още няколко лошо подбрани думи. „Ние сме се събрали тук за подписването на мирния договор…”. След това Сен –Катен се приближава към немците и с изключително достойнство ги води до масата, на която е положен договорът… Те подписват… Изведнъж отвън се раздава гръм от оръдеен салют. С него се известява Париж, че вторият Версайски договор е подписан от д-р Мюлер и д-р Бел… „Заседанието е закрито”, – скърца Клемансо. Повече нито дума.

 Ние останахме по местата си, докато съпровождаха немците като престъпници от подсъдимата скамейка. Техните погледи все още бяха устремени в пространството, някъде към хоризонта.

 Ние останахме на място, давайки възможност да напусне Голямата петорка: Уилсън, Лойд Джордж, представителите на доминионите и другите. Накрая Клемансо крачи с походката на сатир. Пенлеве, който седеше близо до мен, се повдигна да го приветствува. Той протегна ръце и хвана Клемансо за дясната ръкавица, поздравявайки го. „Oui, c’est une belle journee” (фр. – „Да, какъв хубав ден”), – казва Клемансо. Сълзите напираха в замъглените му очи.

 Мария Мюрат стоеше до мен и чу всичко.

„En etes-vous sure?” (фр. – „Уверени ли сте в това”), – попитах я аз. „Pas du tout” (фр. – „Съвсем не”), – отвърна тази умна жена”. („Peacemaking 1919”, 1945, Nicolson H.)

Така под грохота на оръдейния салют беше погребана първата световна война и започната втората. Макар че при изучаването на последната, впрочем, както и на първата, да е видно, че нишките се проточват през парните двигатели и борсите към инстинктите на първобитния човек, все пак непосредствената причина за нея беше Версайският договор. И не защото беше суров или лишен от здрав разум, а понеже Версайският договор наруши условията на примирието от 11 ноември 1918 г. Важно е да се помни това, защото именно тази недостойна постъпка даде възможност на Хитлер да сплоти около себе си цяла Германия и да оправдае в очите на немския народ всяко нарушаване на Версайския договор, което той предприе.

Историята накратко е следната: на 5 октомври 1918 г. германското правителство се обръща към президента Уилсън с нота, в която приема неговите Четиринадесет пункта и моли за мирни преговори. Президентът отговаря след три дни. Уилсън пита правилно ли е разбрал, че целите на германското правителство се свеждат само до това да се договори за практическите детайли за претворяване в живота на условията, изложени в Четиринадесетте пункта, Четирите принципа и Петте приложения. После следва по-нататъшна преписка. Накрая, на 5 ноември президентът отправя към германското правителство окончателен отговор, в който се указва, че съюзните правителства „заявяват за своето желание да сключат мир с германското правителтво въз основа на условията, указани от в посланието на президента в Конгреса на 8 януари 1918 г. (Четиринадесетте пункта) и на принципа на мирното регулиране, изложени в неговите последващи послания”.

„Характера на контракта между Германия и съюзниците, произтичащ от този обмен на документи, е ясен и недвусмислен, – пише Джон Мейнард Кейнс (впоследствие лорд Кейнс). – Мирните условия трябва да се съгласуват с обръщенията на президента, а предмет на занимание на мирната конференция се явява „обсъждане детайлите по тяхното претворяване в живота”. Обстоятелствата, съпровождащи този контракт, носят необичайно тържествен и свързващ характер; та нали едно от неговите условия бе съгласието на Германия да приеме пунктовете на примирието, които бяха такива, че я правеха напълно безпомощна. Тъй като Германия се обеззоръжава в упование на контракта, то за съюзниците е дело на честта да изпълнят поетите задължения; ако тези задължения допускаха двусмислено тълкувание, то съюзниците нямаха право да използват своето положение, за да извлекат изгода за себе си от тази двусмисленост” (The Economic Consequences of the Peace1919,  John Maynard Keynes).

Съюзниците не изпълниха своите обезателства. Вместо това, те поставиха Германия в безпомощно положение; те, първо, се отказаха от процедурите, използвани на предшестващите мирни конференции, включително в Брест-Литовск, а именно устните преговори с представителите на врага, второ, по време на цялата конференция не снеха блокадата, трето, съюзниците скъсаха на парчета условията на премирието. Както казва Харолд Никълсън „от двадесет и трите условия на президента Уилсън само четири бяха с по-голяма или по-малка точност включени в мирните преговори” („Peacemaking 1919”, 1945, Nicolson H.).

По повод отказа да се водят преговори с представителите на Германия тогавашният премиер-министър на Италия Нити казва следващото в своята книга „Peaceless Europe”: „В съвременната история завинаги ще остане този ужасен прецедент: въпреки всички клетви, всички прецеденти и всички традиции, на предсавителите на Германия не бе дадена думата, на тях не им остана нищо друго освен да подпишат мир; гладът, изтощението, заплахата от революция не даваха възможност да се постъпи иначе… Старият закон на църквата гласи: Etiaim diabulus aulutur (даже дяволът има право да бъде изслушан). Но новата демокрация, която Общността на нациите имаше намерение да създаде, не изпълни заповедите, считани за свещени дори и в мрачното средновековие” (Nitti F. S., Peaceless Europe, 1922, p. 114.).

Относно блокадата следва да се припомнят думите на У. Чърчил в палатата на общините на 3 март 1919 г.:

„Всички наши средства за принуждение вече действат или сме готови веднага да пуснем в ход. Ние провеждаме блокадата енергично. Ние държим в готовност силни армии, които при първи сигнал ще се придвижат напред. Германия се намира на границата на гладната смърт. Информацията, която получих от офицерите, изпратени от военното министерство в Германия и обиколили цялата страна, показва, че, първо, германският народ търпи огромни лишения, второ, има огромна опасност от рухване на цялата структура на германското национално и социално устройство под натиска на глада и нищетата. Именно сега е настанало времето за мирно регулиране” (House of Commons Hansard Index for Volume 113, Del… 5s, col. 84.)

От тук става ясно, че подписването на мирния договор се предполага да се води под дулото на насочения пистолет.

Когато се събра конференцията, пише Кейнс, „започна изплитането на тази хитра софистика и йезуитски тълкувания, които в крайна сметка покриха с лицемерие и измама буквата и същността на целия договор…

 Най-лукавите софисти и най-ловките интриганти бяха изпратени да работят там; техните ловки прийоми бяха способни дълго да държат в заблуждение даже по-проницателния човек, а какво остава за президента…” (The Economic Consequences of the Peace1919,  John Maynard Keynes).

 По-нататък Кейнс пише:

„Тях не ги интересуваше как ще продължи в бъдеще животът в Европа; въпросът за нейните средства за съществуване не предизвикваше у тях тревога. Всичките им помисли, и добрите и лошите без значение, бяха посветени на границите и националностите, равновесието на силите, империалистическото разширение, отслабването на могъщия и опасен враг, отмъщението и грижата как, възползвайки се от своята победа, да хвърлят непоносимото финансово бреме на плещите на победения противник.

 Два противоположни плана за бъдещото устройство на световните отношения се бореха помежду си – Четиринадесетте пункта на Уилсън и Картагенския мир на Клемансо. Обаче само един имаше право на осъществяване, тъй като противника се подчини не безусловно: той договори за себе си определени пунктове, касаещи общия характер на мирния договор” (The Economic Consequences of the Peace1919,  John Maynard Keynes).

 Така посяха зъбите на дракона, от които трябваше да израстне още по-гибелен конфликт, от потушения с този насилствен мир.

Поне един човек, макар и сам явяващ се участник в произходящото, предвиди какво ще се случи в бъдеще. На 25 март 1919 г. Лойд Джордж отправи към мирната конференция меморандум, озаглавен „Някои съображения за сведение на участниците в конференцията преди да бъдат изработени окончателните условия”. В документа се казваше:

„Вие можете да лишите Германия от колонии, да превърнете нейните въоръжени сили в обикновена полиция, да сведете нейния военноморски флот до нивото на петоразрядна държава, обаче, ако в края на краищата Германия почувствува, че с нея са се отнесли несправедливо при сключването на мирния договор от 1919 г., тя ще намери средства да се сдобие с възмездие от своите победители… Поддържането на мира ще зависи от отстраняването на всички причини за раздразнение, които постоянно повдигат духа на патриотизма; то ще зависи от справедливостта, от съзнанието, че хората действат честно в своя стремеж да компенсират загубите… Несправедливостта и високомерието, проявени в часа на триумфа, никога няма да бъдат забравени или простени.

 Поради тези съображения аз решително се изправям срещу предаването на голямо количество немци от Германия под властта на други народи, и е необходимо да се възпрепятства това, доколкото е практически възможно. Аз не мога да не видя главна причина за бъдещата война в това, че германсият народ, който достатъчно се е проявил като една от най-енергичните и силни нации в света, ще бъде обкръжен от редица неголеми държави. Народите на много от тях никога по-рано не са могли да създадат стабилни правителства за самите себе си, а сега във всяка от тези страни попада маса немци, искащи присъединяване към своята родина. Предложението на комисията по полските дела за предаването на 2 милиона и 100 хиляди немци под властта на народ с друга религия, народ, който по протежение на своята история не е могъл да докаже, че е способен на стабилно самоуправление, по моя преценка рано или късно трябва да доведе до нова война в изтока на Европа” (Цитира се по Nitti F. S., Peaceless Europe, 1922, p. 92 — 93.)

Предупреждението не беше чуто. Германия беше заставена да приеме цялата вина за войната върху себе си и на нейна сметка записаха цялата стойност на войната. Нейните икономически ресурси бяха подкопани, голяма област бе откъсната от Източна Прусия и предадена на Полша, за сметка на което бе създаден Полският коридор.

Тук не е нужно да се спирам на всички подробности, достатъчно е да напомним този факт: за да принуди Германия да изплаща немислимите репарации и да я сломи, Франция окупира Рур на 11 януари 193 г. Последваха финансов крах на Германия и огромна безработица.

Много британски деятели разбираха към какво води такованарушаване на договора. Сър Джон Саймън заяви, че това по същество е „акт на война”. Членът на парламента Чарлз Робърт указа: „Съдбоносните мероприятия, провеждани сега, в крайна сметка могат да доведат само към един резултат – нова световна война, която, по мое мнение, ще означава край на цивилизацията”. Друг член на парламена, капитан Р. Бъркли, заяви, че „ако някога в миналото е имало действие, граничещо с акт на война… то заповедта на френското правителство за окупацията на Рур е точно такова”. Списание „Liberal magazine” писа: „Перспективата за нова война след няколко години става все по-очевидна и определена”. А в ежегодника „Liberal year book” се казваше: „С всеки ден неизбежността на европейска война става все по и по-очевидна… Остана твърде малко време за превантивни мерки, а може и да е вече късно за да се предприеме каквото и да е, тъй като психологическата рана, нанесена на немците, вероятно е толкова дълбока, че няма да зарасне до времето, когато Германия ще събере сили и ще бъде способна на възмездие”.

Франция също така се стремеше да разчлени Германия, създавайки блок от независими католически държави от Австрия до Долен Рейн. По време на окупацията на Рур се водеше интензивна пропаганда за отделянето на Рейнската област и образуването на независима католическа монархия в Бавария под васалитета на Франция. Към октомври 1923 г. сепаратисткото движение в Бавария постигна такива успехи, че по сигнал от Франция премиер-министърът на Бавария реши да провъзгласи независимост. Това беше точно на петата годишнина от създаването на Германската република. Хитлер започна ликвидацията на Версайския договор член по член, така, както неговите създатели по свое време ликвидираха условията на примирието. На 16 март 1935 г. той обяви за въвеждането на всеобща военна повинност; на 7 март 1936 г. беше ремилитаризирана Рейнската област; на 13 март 1938 г. – анексирана Австрия; през октомври същата година – окупирана Судетската област на Чехословакия; на 13 март 1939 г. – завладяна цяла Чехословакия, а на 21 март 1939 г. Хитлер поиска връщането на Данциг към Германия и разрешаване ползването на пътищата през Полския коридор с правото на екстериториалност.

Така колелото на съдбата направи пълен оборот. Оправда се това, което преди двадесет години предсказа Лойд Джордж с неговия трезв келтски разум. А той казваше, че предаването на над 2 млн. немци под властта на поляците „трябва рано или късно да доведе до нова война в изтока на Европа”. Това предвидиха и други. Десет години след предупреждението на Лойд Джордж Фолик (Follick M.) написа: „Създаването на Полския коридор е хиляди пъти по-тежко престъпление, от създаването от Германия в случай на нейна победа във войната на коридор, през сегашния Каледонски канал (Каледонският канал представлява система от стари канали, пресичащи цяла Англия от източното до западното крайбрежие по границата с Шотландия – В. К.) и предаването на Холандия на тази полоса широка 10 мили с единствената цел да отслаби Британия. Примерно така постъпи Франция, предоставяйки на Полша коридор, разрязващ една от най-плодородните области на Германия.

Съгласявайки се с този престъпен акт, съюзниците на Франция извършиха едно от най-тежките престъпления срещу цивилизацията, известни в историята… За да дадат на Полша морско пристанище, беше извършено друго престъпление срещу Германия: от нея откъснаха Данциг и го превърнаха в Свободен град. Но от всичко най-немско в Германия Данциг е най-немското (95% от населението на града по това време са германци – В. К.)… Рано или късно Полският коридор ще стане причина за бъдеща война”. По-нататък Фолик предупреждава, че ако Полша не върне коридора на Германия, „тя (Полша) трябва да бъде готова на най-гибелната война с Германия, към анархия и, вероятно, към връщане в състоянието на робство, от което съвсем скоро се освободи” (Follick M., Facing Facts: A Political Survey for the Average Man, 1935, p. 83, 84, 109.)

От всичко това е видно, че двете изисквания, предявени от Хитлер на 21 март 1939 г., въобще не са били неразумни. Въпреки това британският премиер-министър Чембърлейн, справедливо виждайки в тях предлог за нова агресия, на 31 март изключително безразсъдно дава на Полша британски гаранции٭ за помощ. Беше обявено: „В случай на всякакви заплашващи независимостта на Полша действия, на които полското правителство реши да окаже въоръжено съпротивление, Правителството на Негово Величество ще се смята за задължено да окаже незабавно на Полското правителство всякаква възможна поддръжка” („Blue Book”, Cmd. 6106, р. 36.)

Няма никакво съмнение в това, че Хитлер предизвика войната от 1939-1945 г., както по същия начин няма никакво съмнение в това, кой и какво предизвика Хитлер към живот. Това е Клемансо, безконтролният, но всичко контролиращ председател на мирната конференция, и неговият шедьовър – Версайският договор.

В утрото на 1 септември 1939 г. отново се раздаде грохота на оръдията, този път известявайки погребването на втория Версайски договор и раждането на Втората световна война.


٭ „Аз бях в Берлин скоро след предоставянето на гаранциите и попитах известен американски журналист (журналистът е William L. Shirer, автор на „The Rise and Fall of the Third Reich”, 1960) какво му е мнението за тях. Ето и неговия отговор: „Аз смятм, че вашият премиер-министър извърши най-грубата грешка от времето на приемане на закона за гербовия налог (има се предвид закона, приет от английския парламент през 1765 г. за облагане с обременителен гербов налог на всички официални документи и печатни издания в тогавашните колонии в Северна Америка. Този закон рязко изостря отношенията между Британия и колониите – В. К.)”. Освен това той каза (а той познава Полша повече от тридесет години): „Напълно е възможно да се застрахова барутна фабрика, ако там се съблюдават правилата за безопасност, но да се застрахова фабрика, пълна с луди, е малко опасно (У. Ширер има предвид авантюристичния характер на полските държавници – В. К.)”.


Превод: Виктор Кордон

Posted in Uncategorized | Tagged , , , | Вашият коментар

КОГА ЗАПОЧВА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Според официалната версия, наложена от победителите след края на Втората световна война, същата започва на 1 септември 1939 г. с началото на немската офанзива срещу Полша. Всеки по-сериозен анализ, обаче, показва логическата и фактологическа несъстоятелност на тази теза. Нейната всепризнатост се дължи не на исторически основания, а на навик и инертност, придобити и установени след десетилетия упорита еднопосочна и монотонна пропаганда от страна на спечелилите този конфликт.
Ето кои са мотивите, които дават повод за много сериозна критика към общоприетата представа за началото на този глобален сблъсък от средата на ХХ век и зоват за пълна ревизия на догматизираните и остарели концепции, третиращи тая материя.
На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша и само и единствено нея, при това без да атакува или дори да обявява война на нито една друга страна. В тази ситуация отсъстват всякакви причини, възоснова на които да дефинираме този локален конфликт като световна война. Между полския и германския народи са се водили десетки войни и са се извършвали безброй враждебни действия, но никога те не са били повод за глобален конфликт, нито са пък били квалифицирани като такива. Какво е различното в разглеждания инцидент и защо трябва да го третираме с други стандарти? В такъв случай всяка двустранна военна конфронтация може да се детерминира като световна война.
Ако двама души влязат във физическа саморазправа помежду си, това по никакъв начин не може да бъде наречено „масово“ сбиване, по простата причина, че подобен подход би бил откровена дезинформация и подмяна на понятията. Разпрата може да придобие масов характер само, ако в нея се включат други участници. И отговорност за разширяването на първоначално междуличностната крамола в масов бой носят присъединилите се след нейното започване нови членове, които правят това по собствено желание и са подтиквани от лични интереси.
Следвайки тази съвсем естествена логика ние можем закономерно да заключим, че полско-германският двубой има съвсем ограничени географски измерения, и единствено включването на външни сили – Великобритания и Франция, а след тях под твърдия им натиск и техните доминиони и колонии – го превръща в световна война. Следователно вина за глобализирането на този безусловно регионален конфликт носят тия две западноевропейски сили, които, изхождайки единствено от своите тесни интереси, сами, без да бъдат нападнати или да им е обявена война, се включват в него по своя собствена воля и дори въвличат десетки други държави и народи, разпалвайки пожара на войната по цял свят.
Великобритания обявява война на Германия на 3 септември 1939 г. в 11:00 ч. След няколко часа, по-точно в 17:00 ч. и Франция обявява война на Третия райх. На тази дата същото правят и Индия, Австралия и Нова Зеландия, на 6 септември към тях се присъединява Южноафриканският съюз, а на 10 с.м. и Канада става враг на Германия (по това време Индия все още е колония на Британската империя, а Канада, Южна Африка, Австралия и Нова Зеландия са нейни доминиони, фактически зависими от нея). Берлин от своя страна няколко пъти официално предлага да се уредят по мирен начин взаимоотношенията с враждебно настроените срещу него държави, но среща хладния им отказ. Това недвусмислено показва, че не Германия, а противостоящата й коалиция желае продължаването и разширяването на конфликта.
Ето как англо-френските интереси завличат във водовъртежа на войната народи от цялото земно кълбо, изменяйки фатално локалния й характер в глобален, и превръщайки я по този начин в световна война.
Тъй като по стечение на обстоятелствата Англия и Франция излизат като победители от тази война, те заедно със своите съучастници правят всичко възможно да стоварят всички тежести и отговорности, включително и своите, върху победените народи и преди всичко върху Германия. Повтарянето десетилетия наред на пропагандните им клишета от всички медии и средства за информация, превърна съчинените от тях митологеми в безусловни догми, които се приемат безкритично от широката публика. Именно за това ние виждаме Втората световна война единствено през тяхната призма и познаваме само тяхната гледна точка. Ситуацията наподобява средновековната атмосфера, в която хората знаят и виждат само онова, което Църквата смята за редно да им позволи, като методично ги залива със своята пропаганда. Неслучайно обществеността днес вярва безрезервно на официалните канони, както някога всички са вярвали, че Земята е плоска или, че всички небесни тела гравитират около нея. Но както показва историята общоприетите шаблони често са в противоречие с физическите или исторически закони.
Затова нека бъдем бдителни!

Posted in АДОЛФ ХИТЛЕР, БРИТАНСКА ИМПЕРИЯ, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ, ВТОРА СВЕТОВНА ВОЙНА, КОЛОНИИ, МОЯТА БОРБА, НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИЗЪМ, ПРОПАГАНДА, СССР, ФРАНЦИЯ, втора световна война | Tagged , , , , , , , , , | 6 коментара

КОЙ Е ВИНОВЕН ЗА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА – ПЕТА ЧАСТ ревизия на официалната версия

„Политическата граница на Чехословакия, проведена в пълно незачитане на етническите граници, е запазила в рамките на новосформираната държава, както и е добавила към нея доста големи райони с нечехословашко и неславянско население“.

Большая советская энциклопедия

По пътя на реализация на своята „източна политика“ след присъединяването на Австрия

НАЦИОНАЛНОСТИТЕ В ЧЕХОСЛОВАКИЯ 1930
НАЦИОНАЛНОСТИТЕ В ЧЕХОСЛОВАКИЯ 1930

Германия се изправя пред Чехословакия. Тази страна всъщност представлява странно и нелогично образувание, което дължи съществуването си на интересите на победителите от Първата световна война. Те създават тази креатура през 1918 г. от трупа на Австро-унгарската империя с цел да поставят в юга на германската държава една сравнително немалка страна, която с финансовата помощ на Запада (и особено на Франция) би играла ролята на санитарен кордон, на заплаха, идваща от тила й при евентуални нейни антифренски намерения. Чехословакия обединява 21% от територията и 26% от населението на бившата империя и в нея са концентрирани 2/3 от имперската промишленост. В нейните предели попада основния въгледобивен басейн на Австро-Унгария, двата нейни най-развити индустриални района, богатата на гори Словакия, плантациите със захарно цвекло в Бохемия и Моравия и повечето от най-плодородните земеделски земи. Това автоматично я поставя в десятката на най-развитите в индустриално отношение страни в света, получавайки наготово огромна част от австрийския промишлен потенциал. Обхваща четири исторически области – Бохемия, Моравия, Словакия и Подкарпатска Рус (62% от населението на последната се състои от украинци, 17.2% унгарци, 13.4% евреи, а чехите заедно със словаците са само 3.3%).

Както при всички новосъздадени държавни образувания след Първата световна война, и границите на Чехословакия са определени без оглед на етнографската карта, а единствено със съгласието и в интерес на Великите сили, спечелили Голямата война.

Благословията,с която западните съюзници позволяват създаването на тази страна (както и на Полша), бе мотивирана от идеята около Германия да бъде изградена плътна стена от враждебни нея държави, с което завинаги да бъдат пресечени германските стремления за реванш и поправяне на несправедливостите. В действителност тя е изкуствено съшита от няколко етноса – чехи, поляци, германци (броя на германците в Судетската област към 1938 г. е ок. 3.3 млн. души, което е 23% от 13.4 милионното население на републиката), словаци, украинци, унгарци, силезийци (славянски народ), моравци, ханаци, ходове. Към 1930 г. в Чехословакия живеят 34% чехи, 23% – германци, 23% – словаци, 5% – унгарци, 4% – украинци, 1.5% евреи, 0.5% поляци и др. Логично бе те да не са във възторг от чешката доминация, която спрямо германското население бе извън всяка логика, тъй като именно то бе градивния елемент в културно, политическо и икономическо отношение. Неслучайно в Судетската област, населена предимно с германци (над 90%), се намираше и сърцето на чехословашката индустрия. Неслучайно тук бе създаден индустриалният гигант „ŠKODA“, основан през 1859 година от граф Валенщайн-Вартенберг като леярна машиностроителна фабрика в град Пилзен. През 1869 г. собственик на предприятието става австрийският инженер и предприемач Емил Ритер фон Шкода (Emil Ritter von Škoda – * роден 19 ноември 1839 в Пилзен, Австрия; † починал на 8 август 1900 в Амщетен,Австро-Унгария), като неговата фамилия става търговска марка.
Тук в град Пилзен (заселен преимуществено с германци – баварци) бе изобретена и пилзенската бира от баварския пивовар Йозеф Грол (Josef Groll -21 August 1813, Vilshofen – 22 October 1887, Vilshofen),която предизвиква истинска сензация

Бирата Будвайзер (Budweiser) е търговска марка, основана от немците в град Будвайс (Budweis, днес České Budějovice), кралство Бохемия (Königreich Böhmen), част от Австро-Унгарската империя.
Също в Будвайс (Budweis) е позиционирана и световно известнатата фабрика за производство на моливи (една от най-старите в света) Koh-i-Noor Hardtmuth a.s., основана от австриеца Йозеф Хардмут (Joseph Hardtmuth).

В днешните чешки земи е живял и работил Грегор Йохан Мендел (Gregor Johann Mendel; 20 юли 1822, Хайнцендорф, Силезия, Австрийска империя — 6 юни 1884, Бърно, Австро-Унгария), австрийски биолог и ботаник,изиграл огромна роля за равитието на представата за наследствеността. Откритите от него закономерности за наследяване на моногенните признаци (известни като Закони на Мендел) стават първата крачка по пътя на съвременната генетика.

Изобщо тежестта на германците в чехословашката държава е особено голяма и те с право претендират за повече правомощия и дори автономия.

Но немците не са единствения етнос, който се чувства онеправдан от наложената хегемония на чехите и от нехайството, с което са прекроени за нечия изгода етническите граници при скрояването на Чехословакия от различни етноелементи. Силно фрустрирани от неравнопоставеността си спрямо чешкия елемент са словаците, които представляват близо 1/4 от цялото население. Въпреки, че са твърде близко до чехите в културно и етническо отношение те недоволстват от субординацията, в която са поставени от тях. Търканията между тях начеват скоро след създаването на чехословашката държава, когато словашките политици започват да претендират за автономия, която тях им е обещана при образуването на републиката. От 1930 г. словашката Народна партия изисква широка автономия в рамките на държавата. Икономическата изостаналост на Словакия, приливът на чешки специалисти (лекари, инженери, учители и др.) в нея, ръстът на безработицата, диспропорциите в националната политика на пражкото правителство, проявяващи се във всички аспекти на живота, предизвикват недоволството на болшинството от словаците. Тази несъразмерност в някои случаи е особено фрапантна. Така например в чехословашката армия от 130 генерали само един е словак, а сред офицерския корпус представителите на този народ не достигат и 4 процента. Неудовлетвореността на словаците от това неблагоприятно за тях статукво предизвиква в средите им силно брожение и желание за национална самостоятелност. Тези тежнения се проявяват най-силно когато Чехословакия се оказва във фарватера на германската външна политика и се появява възможност за освобождаване от чешкия деспотизъм и придобиване на словашка независимост. Косвен пример за отношенията между чехи и словаци и затова, че двата народа приемат по различен начин тази епоха, е фактът, че денят на създаване на Чехословакия – 28 октомври 1918 г. – е държавен празник в днешната Чешка република, докато за словаците не се явява празник, Словаците честват 1 януари като празник на независимостта, защото на тази дата през 1993 г. престава да съществува Чехословакия и се ражда независима Словакия, освободена от господството на чехите.

Друг проблем, наследен от небрежното закърпване на няколко етнически компонента от Великите сили при създаването на Чехословакия, е свързан с украинското малцинство, проживяващо в областта, наречена Подкарпатска (или Закарпатска) Рус (Podkarpatská Rus, Země Podkarpatoruská, от 1938 г. – Země Zakarpatskoukrajinská; днес се намира в Украйна). През 1919 г. чешката армия завзема Закарпатска Рус, която дотогава се намира в унгарската част на Хабсбургската монархия. Чехословашкият президент Томас Масарик изпраща свои представители в тази област, които съставят доклад за нейната крайна изостаналост. Чешкият политик Пероутка пише следното: „Това беше най-бедната, най-угнетената и най-силно поразената от алкохолизма част от цялата бивша Австро-Унгария“.След дискусия и под влияние на негативните данни се решава Подкарпатска Рус да не се приема в състава на Чехословакия. Въпреки това победителите практически принуждават Чехословакия на преговорите в Сен Жермен да приеме спорната област в своя състав, опасявайки се да не стане част от Унгария. Така на 10 август 1919 г. Подкарпатска Рус влиза в състава на Чехословакия като автономия. Окончателния статус на територията е потвърден от Трианонския договор , с който се налагат условията на победената в Първата световна война Унгария. След като обещаната автономия така и не е получена местното население започва да недоволства и сред него се проявяват сепаратистки настроения. На изборите през 1935 г. 63% от гласовете получават привържениците на пълна автономия, присъединяване към Унгария или Украйна, а поддръжниците на Чехословакия – едва 25%.

Особено проблематичен за чехословашко-полските отношения е въпросът за т. н. Тешинска Силезия (полск. Śląsk Cieszyński, чеш. Těšínské Slezsko или чеш. Těšínsko, нем. Teschener Schlesien). Областта, около която се разгаря спорът, е богата на каменни въглища и е най-индустриализираният регион в цялата вече бивша Австро-Унгария. В нея са разположени важни индустриални предприятия, а железопътният възел при Бохумин (Bohumín) представлява важен кръстопът за международния транспорт и комуникации. Всичко това има стратегическо значение за Чехословакия. От друга страна болшинството от жителите са поляци (през 1918 г. – 54% от населението на региона) при наличието на значително чешко и немско малцинство.

На 5 ноември 1918 г. е постигнато съгласие за демаркация на бъдещата граница между Полша и Чехословакия. На 10 декември 1918 г. обаче полското правителство назначава провеждането за 26 януари 1919 г. на плебисцит за териториалната принадлежност на Тешинската област. На 17 декември започва съсредоточаване на полските войски на границата с Чехословакия.

На 22 януари 1919 г. чехословашкото правителство заявява своите права върху част от Полска Силезия, отправяйки ултиматум на Полша с искане да бъдат изведени полските войски от тази област.

След изтичане на ултиматума чехословашките войски с внезапен удар прогонват полските части от пограничните райони на 23 януари 1919 г. Възползвайки се от ангажираността на полската армия в конфликта със Западно-Украинската Народна Република, чехите нанасят поражение на малочислените полски сили и в Галиция.
При посредничеството на представители на Антантата пограничният конфликт в Тешинската област (23.01-5.02.1919 г.) е урегулиран. Двете страни подписват примирие, а Тешин остава под контрола на чехословашките войски.

Въпреки това сблъсъци между двете армии възникват на няколко пъти след това. През 1920 г. полското население в окупираната от чехите област вдига няколко въстания, което принуждава окупантите да въведат военно положение. Чехословакия всячески се стреми да избегне провеждането на плебисцит в спорния район, опасявайки се, че полското мнозинство ще избере да се присъедини към Полша. Когато в средата на 1920 г. в Прага пристига англо-френска военна комисия, упълномощена да изглади противоречията между двете враждуващи страни, чехословашкият президент Томаш Масарик заявява, че ако конфликтът не бъде разрешен в полза на Чехословакия, армията му ще се намеси на страната на Съветска Русия, с която скоро преди това Полша е започнала война. Уплашени от перспективата за война на два фронта, поляците отстъпват.На 28 юли 1920 г. в Париж е подписан договор между Полша и Чехословакия, според който Тешинската област, става принадлежност на последната. Така, възползвайки се от трудностите, изпитвани от полската държава в съветско-полската война (1919—1921), чехите си присвояват този много добре развит и перспективен район, населяван от много поляци, създавайки предпоставки за бъдещи противоречия и вражди.

Друг етнически пожар в Чехословакия тлее в областите, населени с унгарци. По мнението на чехословашкия президент Едвард Бенеш 80% от външнополитическите усилия на Министерството на външните работи на Чехословашката република между двете световни войни са били насочени за преодоляване опитите на Унгария да измени границите, наложени след 1918 г. Определящи фактори за отношението на Будапеща към своя северен съсед са неудовлетвореността й от границите, утвърдени от Трианонския договор през 1920 г. и загрижеността за унгарското население, оказало се в Чехословакия по чужда воля. След Първата световна война площта на Унгария е съкратена три пъти, а над три милиона унгарци остават да живеят в други страни, като приблизително 1/3 от тях попадат в Чехословакия. Унгарският интелектуалец Ищван Бибо, говорейки за появата на чехословашката държава, отбелязва, че “ построяването на новата страна е базирано на противоречиви предпоставки: чешките земи влизат в нея съгласно принципа на историческия и етнически континуитет, немските територии – на историческа основа ( има се предвид, че земите, населявани тогава с немци, преди столетия са били владение на чешката корона – В.К.), Словакия – изхождайки от етнически принцип, но в никакъв случай не и от исторически, а унгарските земи нямат към новата държава нито историческо, нито етническо отношение“. Сред унгарските ревизионисти Чехословакия била наричана „подигравка с правото на самоопределение на народите“.

Истината е, че при демаркацията на границите от победителите основна роля са имали стратегическите доводи. Присъединяването на Пресбург (от 1919 г. Братислава), населен предимно с унгарци и немци, обезпечавало изход на Чехословакия към р. Дунав. Включването на Подкарпатието предодвратявало свързването на Унгария, в която по това време е била създадена (макар и за кратко) Съветска република, със Съветска Русия. А откъсването на унгарски земи и население е целяло да превърне Унгария в маргинална сила (също като Австрия и Германия), без възможност за реванш след Първата световна война.

Разбира се, докато в Чехословакия съществувала над тримилионна немска общност, предоставянето на автономия на различните народи заплашвало републиката с разпад. Не случайно Чехословакия се съгласява да приеме федерализацията само след снемане от дневния ред на „немския въпрос“. Националната нееднороност била един от доводите за необходимостта за провеждане на авторитарни и недемократични мерки от органите на властта. Например, избирателните окръзи за изборите за чехословашки парламент били формирани така, че нанасяли чувствителен ущърб на нечешкото население. Изборите през 1935 г. са показателни за тази диспропорция: в Чехия (без Моравия и Силезия) на 1 мандат се падат 43.8 хил. граждани, в Словакия – 53.3 хил., а в Подкарпатието – 78,5 хил. Лайош Грендел отбелязва че „масариково – бенешовската република (по името на двамата президенти – Масарик и Бенеш, управлявали Чехословакия между двете световни войни – В.К.) бе своеобразна амалгама от демокрация и национализъм“.

Всички народи, поставени под чешката доминация, без оглед на техните етнически, лингвистични и културни характеристики и тежнения, се чувстват угнетени и лишени от перспектива. Претенциите на Германия към Судетската област, в която немците представляват над 90% от населението, дава надежда и на тези потиснати хора за паралелно с германското решаване на техните стремления за национална независимост или приобщаване към Отечеството им. Всички те виждат в Третия райх инструмента, чрез който могат да се сбъднат въжделенията им. Успоредно с тях в страните, които представляват тези малцинства – Полша, Унгария и Словакия, се пораждат и засилват подобни настроения. Така те се превръщат в естествени съюзници на Германия, още повече, че към това ги тласкат и други основания и цели. На първо място след приобщаване на лелеяните територии и население за тях стои борбата с болшевизма, а за Унгария и особено за Полша – придобиването на определени райони от Съветския съюз. Общите интереси тласкат тия страни в орбитата на германската външна политика, като немската дипломация не закъснява да се възползва от позитивното им разположение. Така се заражда общото сътрудничество между Германския райх, Полша, Унгария и Словакия. В официалната историография истинската роля на полската държава в тези процеси е скрита, както се полага на страна от лагера на победителите. На нея е отредена функцията на многострадална жертва, освободена от всякаква отговорност за случилите се събития (досущ като останалите победители). Но в името на историческата истина нейното участие в подялбата на Чехословакия, задкулисното й сътрудничеството с германското ръководство, нескритите и амбиции за причисляване към Великите сили на континента, желанието й за придобиване на колонии и аспирациите й към съветските територии не могат и не бива да бъдат прикривани повече.

следва

Posted in АДОЛФ ХИТЛЕР, БРИТАНСКА ИМПЕРИЯ, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ, ВТОРА СВЕТОВНА ВОЙНА, КОЛОНИИ, МОЯТА БОРБА, НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИЗЪМ, ПРОПАГАНДА, СССР, ФРАНЦИЯ, втора световна война | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

КОЙ Е ВИНОВЕН ЗА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА-ЧЕТВЪРТА ЧАСТ ревизия на официалната версия

„Англия няма вечни приятели и врагове, Англия има вечни интереси.“
лорд Хенри Палмерстън.

Данните и фактите, приведени в предишните части на това изследване, свидетелстват, че  Великобритания и  Франция носят значителна отговорност за разпалването на двете световни войни. Основната им цел и в двата случая е неутрализиране на заплахата за техните глобални търговски интереси, произтичащи от огромния икономически потенциал на Германия  * . Както в Първата, така и във Втората световна война, се създават предпоставки германската държава да придобие нови територии, чиито ресурси ще направят немската индустрия независима от чужди суровинни източници. Това първо, ще спести огромните разходи, които дотогава се правят за вноса на сурови вещества и материали (някои от които се импортират от Англия и Франция, а това също така и ще намали техните приходи) и второ, при евентуална война Германия няма да е зависима от импорта на стратегически ресурси от други страни, които могат да бъдат блокирани по всяко време (тази зависимост проваля страната през Първата световна война), защото вече ще притежава собствени такива.

Няма основание да приемем тезата на Лондон и Париж, че намесата им в двете световни войни е продиктувана от благородни подбуди, защото фактите красноречиво говорят, че те са най-големите тирани, експлоататори и угнетители на чужди народи, подтискащи тяхната свобода, самобитност и естествено развитие. Техните колосални завоевания по цялата планета са постигнати чрез безброй кръвопролитни войни и брутална политика по отношение на други нации. На тяхната съвест лежат убийствата на милиони хора и изтребването на цели племена, етноси и дори народи. Изчезванито на някои животински видове също е тяхна заслуга. Изобщо в англо-френската политика не могат да се търсят никакви морални принципи, а само интересите на тесни политически и икономически кръгове (всъщност това е характерно за всяка политика).

Спечелването на двете световни войни обаче им даде възможност чрез повсеместна тотална пропаганда да придадат на агресивните си войни и постъпки привлекателен романтичен образ, да облекат престъпленията си във високохуманна демагогска риторика, да надянат маската на защитници на цивилизационните ценности и да представят падналия противник като въплъщение на Злото. Подложена десетилетия наред на непрестанна агитация от страна на победителите (продължаваща и днес чрез средствата за масово осведомяване,образователните канали,киното, литературата), световната общественост днес приема безусловно тяхната версия за достоверна, просто защото не познава друга гледна точка. Това ни връща в мрака на средновековието, когато догмата за Земята като център на Вселената е смятана за непоклатима парадигма, именно защото е имало сила (Църквата),която е поддържала тази несъстоятелна теория и не е допускала да се разпространяват противаречащи й идеи.

И така, интересите на Британската и Френската империи налагат в никакъв случай да не се позволи на Германия, независимо от нейното държавно управление, да спечели нови територии, които биха подхранвали невероятния й икономически капацитет  * . Затова ясните и категорични намерения на национал – социалистическата власт да поведе война срещу Съветския съюз се приемат със смесени чувства в Париж и Лондон. От една страна за тях би било изгодно някой друг вместо тях да премахне комунистическото управление в Русия, което вреди на интересите им в тази държава, но от друга – завоюването от Германия на руски земи, богати на природни дадености, ще засили прекомерно икономическата й мощ, а това неминуемо ще се отрази негативно на световната им търговска дейност. Още повече, че национал – социализмът отрича и колониалната система, която задушава естествения прогрес на човечеството. Както имахме възможност да подчертаем по-рано, най – благоприятният за тях вариант в случая е предизвикването на конфликт между СССР и Третия райх в момент, когато последния не е достатъчно подготвен за такова начинание, което ще направи шансовете му за победа нищожни. Сблъсъкът между тези титани обаче ще ги обезкърви и изтощи, а западните съюзници ще се намесят със свежи сили в най – подходящия за тях момент и ще им наложат своите условия. Така те ще излязат победители без да полагат особени усилия и без да жертват собствените си хора и ресурси. Враговете им ще бъдат омаломощени, а намесата във вътрешните им дела ще ги отслаби завинаги и ще ги направи удобни марионетки на Англия и Франция.

Цялата политика на Великобритания и Франция е била ориентирана към провокиране на конфликт между Третия райх и СССР, макар и официално прокламираните намерения да манифестират миролюбие. Всички действия на Адолф Хитлер, приближаващи страната му към война със съветите,са поощрявани от тях, макар и тихомълком, без да срещат реална съпротива от тяхна страна.

На 20 окт. 1933 г. Германия излиза от Обществото на народите.

26 януари 1934 г. е подписан договор за ненападение между Германия и Полша (наричан още Пакт Пилсудски – Хитлер), който представлява един от първите успехи на новата национал – социалистическа власт на международната сцена, а полското правителство е едно от първите, които я признава. Договорът е предшестван от безуспешните опити на поляците да склонят основния си съюзник – Франция – на война потив Германия. Отказът на Франция, както и сключването на пакта на четирите (Англия, Франция, Германия и Италия) усилва опасенията в Полша, че „големите“ държави са готови да пожертват „малките“ в случай на криза. С новия полско – германски договор управляващите в Rzeczpospolita_Polska (Полската република) очакват от Германия (която също като Полша е заинтересована от подялба на Чехословакия) активна взаимна поддръжка за прекрояване на версайските граници и за антисъветска дейност. Тези очаквания се оправдават след Мюнхенското съглашение, когато Полша, Унгария и Германия си поделят чехословашката територия.

Саарската област, която след Първата световна война е предадена в управление на ОН (Обществото на народите – наследено от ООН), а въгледобивните й мини – обявени за френска собственост, става отново немска през 1935 г. след плебисцит.

16 марта 1935 г. Германия отказва да изпълнява версайското ограничение за демилитаризация.

На 18 юни 1935 г. Великобритания сключва с Германия Морско съглашение, с което на практика признава денонсацията на Версайските задължения от нейна страна.То предвижда германският военно-морски флот да не превишава 35% от тонажа на военно-морските сили на Обединеното кралство. У. Чърчил казва, че „правителството на негово величество извърши това, без да се консултира със своите френски съюзници и без да уведоми ОН“. В своите спомени той признава, че английското правителство се съгласява на увеличаване на немския флот, за да може той да стане „стопанин на Балтийско море“ (W. Churchill. The Second World War. Boston. 1948. Vol. I. P. 140). Нарастването му би представлявало най-голяма опасност за СССР и страните, разположени по бреговете му. Всъщност Адолф Хитлер никога не разширява военноморския си флот до предвиденото в този договор, поради простата причина, че няма намерение да води война с Англия (чието основно оръжие е именно флота).

7 март 1936 г. немски войски на велосипеди навлизат в Рейнската демилитаризирана област, която престава да съществува. Единственият, който встъпва в ОН с предложение да се наложат санкции на Германия е народният комисар по външните работи на СССР Максим Литвинов.

На среща с Адолф Хитлер в Оберзалцберг на 19 ноември 1937 г. лорд Халифакс (председател на съвета) нарича Германия „бастион на Запада против болшевизма“. Английският представител повдига въпроса за изменения в европейската система от държави, т.е. за прекрояване на границите. „Към този въпрос се отнасят Данциг, Австрия и Чехословакия. – казва той – Англия е заинтересована единствено от това, тези изменения да бъдат извършени по пътя на мирната еволюция“. („Документы и материалы кануна второй мировой войны.“ Т. I.). Това е пряко указание за готовността на Великобритания да приеме всички действия на Третия райх, предприети в източна посока, стига да се извършват без излишен шум в международното пространство.

На 22 февруари 1938 г. във връзка с намеренията на Германия да присъедини Австрия, английският министър-председател Невил Чембрлейн заявява в парламента, че Австрия не може да разчита на защита от ОН, с което показва на Адолф Хитлер,че не трябва да очаква спънки от западните страни по този казус.
Аншлусът (свързването) на  Третия райх с Австрия, въвеждането в последната на немски войски (12 март 1938 г.) и обявяването й за имперска провинция Остмарк (Ostmark-14 март същата година) стават с мълчаливото одобрение на западните страни, които веднага преобразуват своите дипломатически представителства във Виена в генерални консулства. На 2 април 1938 г. правителството на Англия официално признава присъединяването, а Съединените щати правят това след четири дни (6 април). Този ход е стъпка към реализацията на политическите и военно-стратегически планове на Германия, насочени срещу Съветския съюз. В резултат от аншлуса територията на Райха се увеличава с 17%, а населението – с 10%, по-точно – с 6 млн. и 713 хиляди души („Ein Volk, ein Reich, ein Fürer!“,D.Wagner). Австрийската промишленост и икономика биват подчинени на нуждите на Германия. Реконструират се стари и се строят нови стратегически шосейни и железопътни трасета с направление границите на Чехословакия, Югославия и Унгария. Както признава началникът на оперативния отдел на върховното главнокомандване генерал Йодъл (Alfred Josef Ferdinand Jodl), аншлусът укрепва стратегическото положение на Райха. Чехословакия се оказва в клещи.

Така по пътя на реализацията на своята „източна политика“ Германия се изправя пред Чехословакия. Тази страна всъщност представлява странно и нелогично образувание, което дължи съществуването си на интересите на победителите от Първата световна война. Те създават тази креатура от трупа на Австро – Унгарската империя с цел да поставят в юга на германската държава една сравнително немалка страна, която с финансовата помощ на Запада (и особено на Франция) би играла ролята на санитарен кордон, на заплаха,идваща от тила й при евентуални нейни антифренски намерения. Чехословакия в действителност е изкуствено съшита от няколко нации – чехи, поляци, германци (броя на германците в Судетската област към 1938 г. е ок. 3.3 млн. души, което е 23% от 13.4 милионното население на републиката), словаци,украинци, унгарци, силезийци (славянски народ), моравци, ханаци, ходове – и всички те (без първите, естествено) желаят да се освободят от доминацията на чехите. Предвид че в Судетската област (Sudetenland) живеят преимуществено немци (над 90%), Адолф Хитлер претендира този район да бъде предаден на Третия райх. В същото време поляците искат да получат спорната Тешинска област а унгарците повдигат все по – остри изисквания за решаване на “ Унгарския въпрос“ , изявявайки претенции за Подкарпатието и Източна Словакия.

Така се стига до нов етап в развитието на политическите взаимоотношения в Европа, на който, възоснова на общи (териториални и идеологически) интереси, се очертава сътрудничество между Германия, Унгария и  Полша.

БЕЛЕЖКИ:

* и днес Германия – загубила две световни войни, изплатила огромни репарациии и компенсации, лишена от значителни територии, е една от най-големите световни икономики. Показателен за нейния изключителен потенциал е фактът, че в момента тя е втората страна в света по обем на износа, изпреварвайки дори колоса САЩ, а пред нея е само Китай (с население от 1,336,718,015 души) с незначителна разлика. При това територията на Федералната република е повече от скромна – 357,022 кв.км. и не притежава почти никакви стратегически природни ресурси.
(https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/rankorder/2078rank.html?countryName=Germany&countryCode=gm&regionCode=eu&rank=3#gm)

** След края на Първата световна война на 28 юни 1919 г. в Огледалната зала на Версайския дворец Антантата и Германия подписват договор, определящ санкциите за немската държава, загубила войната.
Германия губи една седма от територията си и една десета от населението. Елзас и Лотарингия на запад минават в ръцете на Франция. На изток Позен и Западна Прусия са дадени на Полша. Малко земи на югоизток се предават на Чехословакия, областта Мемел минава под контрола на Съюзниците. Данциг е обявен за свободен град под покровителството на Обществото на народите и към митническата система на полската държава.
В различни погранични райони на Германия се провеждат допитвания до населението за това към коя държава да се зачисли съответната област. В резултат на плебисцит от 1920 г. Ойген-Малмеди се зачислява към Белгия, Северен Шлезвиг се поделя между Германия и Дания. В южната част на Източна Прусия и Западна Прусия се гласува за оставане в немския Райх. А в областта Саар избори за държавна принадлежност се предвижда да бъдат проведени след 15 години, като дотогава територията ще е под контрола на Обществото на народите, а мините й ще се експлоатират от Франция. Освен това Германия губи всички свои колонии.
Немската войска се намалява до 100,000 професионални бойци с 15,000 моряци. Тежките оръжия са забранени както и изграждането на военновъздушни сили. На цивилното въздухоплаване също са наложени сериозни ограничения.
За да се следи обезоръжаването на страната, Съюзниците съставят Международна военна контролна комисия. За 15 години се окупира лявото поречие на Рейн и цялата Рейнска област се демилитаризира. Забранява се сливането на Германия с Австрия.
С договора цялата вина по избухването на войната се хвърля на Германия и от тази гледна точка са й наложени тежки репарации. На 28 юни 1919 г. след като прави безуспешни опити да не подпише договора кабинетът на райхсканцлера Филип Шайдеман под натиска на Съюзниците е принуден да го потвърди. Възможността за военна съпротива на Германия е преценена за невъзможна от страна на ръководителите на армията й.
На 22 юни 1919 г. с 237 гласа срещу 138 договорът е одобрен в райхстага. Шест дни по-късно той е подписан от новия външен министър Херман Мюлер и министъра на транспорта Йоханес Бел в Огледалната зала във Версай.
Договорът влиза в сила на 10 януари 1920 г. Заедно с тезата за нож в гърба (много от десните радикали, твърдят, че Германия е загубила войната заради забития й нож в гърба, имайки пред вид революцията в страната, организирана от левите сили по почина на преврата,извършен от болшевиките в Русия през 1917 г.) Версайският договор е едно от основните средства за агитация срещу Ваймарската република и другите страни. Скъсването на „веригите на Версай“ се превръща в един от главните пунктове на външаната политика на Ваймарската република през следващите години.
(http://www.boinaslava.net/thirdreich/dopylninfo/dogovorversai.htm)

Прочитайки текста на „мирния“ договор френският маршал Фердинанд Фош възкликва : “ Това не е мир, това е примирие за 20 години“.

А В. И. Ленин пише по повод на Версайския договор : “ На Германия беше наложен мир, но той бе лихварски, задушаващ мир , мир на касапите, защото те ограбиха и раздробиха Германия и Австрия. Те ги лишиха от средства за живот, оставиха децата да гладуват и умират от глад. Това е нечуван,грабителски мир. В такъв случай какво представлява Версайския договор? Това е нечуван грабителски мир, който поставя десетки милиони хора, в това число най – цивилизованите, в положението на роби. Това не е мир, а условия, продиктувани от разбойници с ножове в ръце на беззащитната жертва. Тези противници отнеха на Германия чрез Версайския договор всички колонии, а Турция, Персия и Китай превърнаха в роби. Получи се положение, при което седем десети от световното население е поробено. Тези роби са пръснати навякъде по света и се намират в ръцете на шепа държави: Англия, Франция и Япония. Ето защо целия този международен строй, поддържан от Версайския договор, се намира над вулкан, тъй като седем десети от населението на цялата земя, които са поробени, само чакат да се намери някой, който да почне борба, за да започнат да се колебаят тия държави (колониалните империи – В.К.)“.

следва

Posted in АДОЛФ ХИТЛЕР, БРИТАНСКА ИМПЕРИЯ, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ, ВТОРА СВЕТОВНА ВОЙНА, КОЛОНИИ, МОЯТА БОРБА, НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИЗЪМ, ПРОПАГАНДА, СССР, ФРАНЦИЯ | Tagged , , , , , , , , , , , , , , | Вашият коментар

КОЙ Е ВИНОВЕН ЗА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА-ТРЕТА ЧАСТ ревизия на официалната версия

 

Британската империя

Британската империя

„Историята учи,че никой не се учи от историята“

 

Историята ни показва,че немският фюрер винаги,дори по време на кампанията срещу Запада през Втората световна война,се е стремял към сближаване с Великобритания, защото конфронтацията с нея би била пагубна за реализиране на ръководната идея-борбата с болшевиките и завоюване на територии от СССР,тъй като би отворила война на два фронта и би привлякла Съединените щати в този конфликт на страната на Лондон.Фактически,сблъсък с Британската империя означава автоматично световна война,последното нещо,което желае Адолф Хитлер.

Но,както вече е известно,събитията не се развиват по неговия сценарий и в пълна дисхармония с въжделенията му ескалират до нова световна война,вината за която в последствие ще бъде стоварена върху него и немския народ.Причина за това са премногото фактори,сили и интереси в света на политиката,които се конфронтират помежду си,поради което бъдещето не зависи от волята и желанията на един човек или група от хора.Обстоятелствата и условията са твърде сложни,заплетени и многопластови,далеч по-комплицирани от шахматна игра,и е напълно невъзможно  да се предположи с голяма точност какво мислят другите играчи и какви,в крайна сметка,ще бъдат техните ходове.Ето защо интригите,демагогията,политическото лицемерие и изнудване,инсинуациите и скритите планове в края на краищата имат за резултат нещо,което никой не е очаквал или желал-световна война. 

 

Независимо от крайния резултат и общоприетото схващане Адолф Хитлер не е жадувал и не се е нуждаел от стълкновение с целия свят.Обратното твърдение е абсурдно и може да задоволи само индивиди,които наивно вярват в баснята за лудия и глупав фюрер.Тази теза е произведена от победителите и обслужва техните интереси.Все едно претърпял пътно-транспортно произшествие субект да бъде обвинен,че го е предизвикал умишлено от останалите участници в него,които се самообябяват за негови обвинители,съдии и изпълнители на избраната от тях присъда,без при това да му осиурят правото на защита.Обективността тук е изключена,а законът е пренебрегнат напълно.Противоположно на официалния сценарий,който приписва на водача на немския народ несъществуващи амбиции за световно господство,той е поставил пред себе си и Германия задачата да завоюват земи в изтока на Европа,без да предизвикат раздразнание у западните държави,което би обрекло цялото начинание на провал. Липсата на природни ресурси и страхът от нова война срещу колосалното превъзходство на Запада,прави схватката с него немислима.Това обуславя и „Източната политика“ на Райха,която изисква провеждането на бърза човеко и ресурсо щадяща кампания против Съветския съюз,привличайки възможно най-много съюзници,които биха изравнили силите срещу иначе гигантските му въоръжени сили.Но най-голяма тревога у него буди реакцията на основните фактори в европейската политика-Великобритания и Франция.Негативното отношение и силните реваншистки настроения,които всички германци питаят към западната им съседка,в случая трябва да отстъпят пред трезвата преценка.Англия не би допуснала германска агресия срещу Париж,защото това ще наруши баланса на силите на континента,за който британците полагат толкова грижи.От край време лайтмотив на британската политика в Европа е да не се допусне никоя от големите континентални държави да придобие твърде голямо влияние и мощ,което ще й позволи да доминира в делата на материка.А това би накърнило нейните интереси и може да застраши и самата Британия.Завладяването на Англия от Вилхелм Завоевателя,нападенията на испанската Армада,плановете на Наполеон за нахлуване на Острова и континенталната блокада,устроена от него,са примерите,от които англичаните са се поучили,и които се стремят да предотвратяват на всяка цена.Хитлер разбира,че пътят към осъществяване на замисъла за овладяване на руски територии минава през помирение с Франция и спечелването на Лондон ако не като съюзник,то поне като неутрален наблюдател.Той се надява,че водени от неприкритата си неприязън към болшевишката власт в Русия,западните политици ще погледнат благосклонно на подготвяната от Германия експанзия срещу тази страна.Това мероприятие е обявено от национал-социалистите за кръстоносен поход срещу болшевизма,което още повече трябва да спечели благоразположението на Британската империя и Френската република.

Но Великобритания и Франция също кроят свои планове.Основните им цели са отстраняване на национал-социалистическият режим в Германия и комунистическият в Съветския съюз,защото противоречат и възпрепятстват техните интереси и представляват заплаха от идеологическо естество.Най-изгодният за тях вариант е Третият райх и СССР да влязат в дълга и кръвопролитна схватка,която да изцеди техните сили и ресурси,а когато се изтощят взаимно западните съюзници да се намесят в удобен момент и да им наложат своите условия.Обезкървени и обезсилени неудобните режими ще бъдат премахнати и на тяхно място ще се поставят марионетни правителства,които ще изпълняват волята на своите господари.Тогава френският и английският капитали ще се настанят безпрепятствено в тези страни, ще експлоатират тяхното население и ресурси и ще прибират огромни приходи (ситуацията в предреволюционна царска Русия).
Обширни слоеве от английското и френското общества (политици,индустриалци, религиозни дейци,финансови магнати,банкери,инвеститори,предприемачи и т.н.-т.е. тези, които определят насоките на държавната им политика) са крайно негативно настроени спрямо комунистическата власт в Съветския съюз,защото неговата външна и вътрешна политика противоречи на техните икономически интереси, културни разбирания и етически норми.Освен това Англия и Франция претърпяват колосални загуби от национализацията,извършена от болшевиките в Русия след преврата от 1917 г., на фабрики,мини,заводи,търговски дружества,банки,магазини, концесии,в които е вложен техен многомилионен капитал.Пропуснатите ползи от тази експроприация пък въобще не могат да бъдат изчислени.Отгоре на всичко с идването на комунистите на власт се прекратява и вносът на евтини руски суровини и пласирането на западни стоки и материали на руска територия.По този начин Русия почти изцяло е изключена от световния икономически оборот,като удобното статукво е нарушено в ущърб на англо-френския капитал.Неслучайно веднага след края на Първата световна война редица европейски страни,сред които Англия, Франция,Полша,Чехословакия,както и Япония и САЩ организират въоръжена интервенция в окупираната от болшевиките страна.Несполуката на това предприятие не слага край на въжделенията на капиталистическия свят да прогони престъпните елементи,извършили преврата и узурпирали властта,и да сложи ръка върху баснословните богатства на необятната руска земя.Но тъй като техните военни,политически и дипломатически усилия не дават очаквания резултат,те приемат прагматично,че би било по-изгодно някой друг да свърши тая работа.

Проблемът е,че който успее да победи Съветския съюз ще запази трофея за себе си.А ако това е Германия,особено с национал-социалистическо управление,би било крайно неприятно.Защото на целия свят е известен невероятният икономически, научен и технически потенциал на германския народ,който до Първата световна война беше изтикал със своите висококачествени изделия конкурентните стоки, включително и британските, от световните пазари (и това се извършва за периода от обединението на Германия през 1871 г. до 1914 г.).За защита на своите стоки английското правителство през 1887 г. налага със закона Merchandise Marks Act върху продукцията, произведена и внесена от Германия в Англия и нейните колонии,да бъде поставяна особена маркировка.С това се цели немските стоки да бъдат специално отличавани, за да се отблъскват купувачите от тях и да се насочват към британските.Щемпелът, поставян върху немската продукция,е познатият днес навсякъде по света надпис „MADE IN GERMANY“.Този коварен ход,обаче,има точно обратния ефект.Клиентите бързо установяват,че немските стоки не само са по-евтини от английските,но са и по- качествени от тях.Символът „MADE IN GERMANY“ скоро става гаранция за традиционно високо качество и се превръща в най-търсената марка.След това обозначението „MADE IN … “ се разпространява и става масово явление.Но днес вече е забравена неговата първоначална цел. (http://en.wikipedia.org/wiki/Made_in_Germany)

Най-важните фактори за превръщането на Германия в една от най-напредналите индустриални нации са обединението на германския народ в една обща държава през 1871 г. и научно-техническият прогрес в страната в последната една трета на 19 в. и началото на 20 в.Рекордните успехи в областта на науката и техниката способстват за изместване центъра на стопанския прогрес от Англия в Германия и САЩ.За 25 години,предшестващи Първата световна война,обема на промишленото производство се утроява,а по темпове на индустриално развитие Германия излиза на първо място в Европа и на второ в света след САЩ.

През периода 1890-1913 г. Германия се превръща в крупен износител на промишлена продукция,което отразява процеса на индустриализация на страната. Външнотърговската й експанзия се извършва в условията на английско господство на търговските пазари.Именно от тях германците започват да изтикват своите конкуренти.През 1880 г. делът на Германия в световната търговия е 11%,колкото на Франция и САЩ.Към 1913 г. нейният дял нараства на 13% докато този на Франция пада до 8%,а на Съединените щати остава същият (Германия изпреварва САЩ!!!).В същия период делът на Англия спада от 20% на 15%,т.е. едва с два процента повече от германския (по това време териториите на двете държави заедно с колониите им са: Англия-35 млн.кв.км.;Германия-3 млн. кв км. площ).За разглеждания период само Германия увеличава своя дял в световната търговия, докато други остават на същото равнище (САЩ) или слизат надолу (Великобритания и Франция).По същество това бил етап на напрегнато съревнования между Германия и Англия.Немският търговец измествал английския буквално от всички части на света-Южна Америка,Япония, Китай,Персия,Тунис,Мароко,Египет,Белгийско Конго.Във всички тези страни делът на германския износ се увеличавал,а английският намалявал.

За периода 1870-1913 г. дължината на релсовите пътища в германската държава се е увеличила с 225%,от 19,600 км. на 60,521 км.През 1980 г. Германия заема първо място в Европа по дължина на железопътните линии.В 1911 г. страната става най-големия износител на железопътно оборудване.

По добив на чугун Германия достига Англия през 1903 г.,а през 1913 г. я оставя далеч зад себе си (с 19,3 млн. тона срещу 10,4 млн. т.) и излиза на второ място след САЩ.Добивът на стомана в Германия за периода 1870-1913 г. се увеличава 108 пъти, а през 1893 г. по добив на желязо и стомана изпреварва Англия и излиза на второ място след Съединените щати.
Към началото на Първата световна война страната заема първо място на световния пазар на електротехнически изделия,а нейния дял в световния експорт на тези стоки съставлява почти 50%.

В навечерието на Първата световна война германското машиностроене заема първо място в света по обем на експорта с дял от 29% от световния износ на машини.
Химическата промишленост на Германия до началото на Първата световна война играе решаваща роля на световните пазари благодарение на производството на бои.
Делът на Германия в световното производство на анилинови бои е 82% ,а световната текстилна промишленост почти изцяло е зависима от германските химически оцветители.

Корабостроенето също бележи значителен ръст,за което говори нарастването тонажа на търговския флот.В 1871 г. общия тонаж на морския търговски флот съставлява 982 хил. тона,а в 1911 г. вече 2 млн. и 904 хил. т.В течение на 1901-1911 г. търговския флот се увеличава с ок. 50%.През 1911 г. Германия има 11,2% от тонажа на целия световен търговски флот и заема второ място след Великобритания.В същото време се повишава скоростта на морските й съдове,подобрява се тяхната конструкция и се увеличава товароподемността им,с което немските кораби успешно конкурират британските и дори ги изпреварват.

Процесът на интензификация на селското стопанство довежда до рязко повишаване на урожайността.През 1913 г. германското селско стопанство заема първо място в света по добив на основните култури сред страните имащи важна роля в световната селскостопанска продукция.Това се дължи главно на използването на торове,по който показател с Германия не може да се сравни нито една страна.

И всички тези успехи на световната арена Германия бе постигнала с изключително бедната си суровинна база,принудена да внася почти всички необходими за индустриалното производство материали и да пласира продукцията си на негостоприемните пазари в чужди колонии.Можем само да си представим какъв невиждан бум би настъпил,ако тя притежаваше колонии със свои източници на природни богатства. Но най-големият страх на колониалните държави бе именно възможността да се сдобие с богати на природни ресурси територии.Тогава Германия неминуемо щеше де се превърне в доминираща икономическа сила на планетата.

Бурното развитие на промишлените отрасли става основата за завоюване на световните пазари,на които Германия играе решаваща роля,както показват приведените данни.Но този икономически прогрес,съчетан с непрекъсната и все по-засилваща се експанзия на световната търговска арена,събужда завистта и зложелателството на нейните конкуренти.Враждебното им отношение,заговорите, машинациите,кроежите нажежават обстановката до крайност и в крайна сметка разпалват световна война.

Това ретроспективно отклонение имаше за цел да посочи и подчертае дълбоките корени на Втората световна война.Приведените примери констатират истинските причини за нея,както и за Първата световна война.А те са паническият страх, изпитван от останалите страни-нейни конкуренти,пред индустриалното могъщество на Германия.А опасността тази икономическа мощ да нарастне при евентуално нейно териториално разширение,сплотяваше застрашените от тази нерадостна за тях перспектива държави във враждебни на германската страна съюзи и блокове.

С намерението да запази и разшири още повече колониалните си владения,и да прекрати германската конкуренция, Англия става главен организатор на антигермански империалистически военен блок,наречен Антанта. През 1904 год. тя сключва военен съюз с Франция, а през 1907 г. с Русия.Стремейки се да компенсират индустриалното си изоставане и неспособността си да се справят с германското търговско съперничество,Англия и Франция решават да се справят с проблема просто като унищожат немското икономическо надмощие и енергия,предприемайки враждебни мерки и стъпки,с които спъват всяка международна изява от германска страна.За да придадат на действията си положителна форма те обвиняват Германия в милитаризъм и империалистически амбиции,а себе си обявяват за защитници на свободата,мира,демокрацията и т.н.Всъщност това е лицемерно прикритие на истинските им намерения-да задушат германското търговско превъзходство в световен план,и да си поделят нейните,макар и незначителни колонии.За тяхната измамна демагогия ясно говорят следните факти.

От 1860 до 1914 г. английските колонии са се увеличили по площ от 6.5 млн. кв.м. на 33.5 млн.кв.м., а по население от 145 млн на 393.5 млн. души. Английските империалисти владеели 45% от колониалните територии и 69% от колониалното население в света. Територията на английските колонии превишила почти 112 пъти територията на самата Англия.Но загубвайки в конкуренцията си с Германия световното си промишлено и търговско господство,Англия е принудена да се концентрира в друго направление,разширявйки търговските си връзки с Индия. През периода 1873-1883 год. обемът на търговията на Англия с Франция и Германия се увеличил само с 7%, а с Индия – с 60%.Огромните приходи, извличани от жестоката експлоатация на индийското население,обогатили само тесни кръгове в самата Англия,но не направили живота на местното население по-добър.В навечерието на Първата световна война средната продължителност на живота на индусите била сведена до 24 години, или 2 пъти по-малка, отколкото на англичаните.

„Миролюбието“ на англичаните проличава от безбройните войни,битки и сражения по всички части на света,провеждани в съгласие с агресивните им експанзионистични намерения,от подавянето на въстания,избухнали против тяхното иго,и от използването на най-брутални методи в борбата им за световно господство.В Кримската война (1853 – 1856) англичаните дори застават на страната на Османската империя и воюват заедно с французите срещу Русия.

През 19 в. англичаните организират срещу Китай две войни (1840—1842 и 1856—1860), наречени Опиумни.Въпреки пълната забрана за търговия и употреба на опиум в китайската страна (наложени с императорски декрети от 1729 и 1799 г.),английската Ост-индийска компания внася и продава нелегално над 1500 тона годишно от това вещество.Макар тази дейност да е изцяло незаконна, тя намира пълната поддръжка на британското правителство.Изискването на китайските власти да се спазват сответните забрани,англичаните приемат като повод да започнат военна интервенция.Целта е да се отмени запрещението за търговия с наркотика,което в крайна сметка постигат с военна бруталност.

За периода от 1800 г. до 1919 г. Великобритания води войни с Франция,Афганистан (три войни),Персия,Китай,Гана (Федерация Ашанти – осем войни),Маратхската Конфедерация в Индия (три войни),Турция,Русия (две войни), Египет,Дания, Нидерландия, САЩ, Алжир (две войни),Непал,Бирма(три войни ),Испания,Бутан (Дуарската война),Занзибар,Етиопия,Ирландия (провъзгласила се за независима), княжество Сацума (Япония),княжество Тьосю (Япония),Боливия,Перу,а също и срещу населението на остров Тасмания,зулусите в Южна Африка,бурите също от Южна Африка (две войни),сикхите в Индия (две войни),Карлистите в Испания,боксерското движение в Китай и участва в още много кръвопролития.

Макар Франция да е по-скромна в завоеванията си,тя също не би могла да бъде наречена миролюбива.От 1860 до 1914 г. тя завладяла голяма част от Африка, островите Океания, Индокитай и други територии. Така от 1860 до 1914 година колониите на Франция нараснали от 0.2 на 10.6 млн.кв.км., а населението им – от 3.4 на 55.5 млн. души. По размерите на колониалните си владения и ресурси Франция отстъпвала само на Англия.

За периода 1800-1914 г. тя воюва с държавата Дагомея (Африка-две войни),Австрия, Португалия, Прусия,Руската империя (няколко войни),Испания,Италия,Швеция, Великобритания,Саксония,Алжир, Тунис,Китай, Виетнам (две войни),Сиам,Мексико, Хаити,Чад,княжество Тьосю (Япония), населението на остров Мадагаскар,Кот Д’Ивоар и т.н.

Всички тези завоевания на Британската и Френската империи са съпроводени с проливане кръвта на милиони хора.Експлоатацията на населението в завладените колонни е съпроводена с нечувани жестокости.Очевидно е,че тия две сили няма как да защитават високохуманни принципи,които нарушават ежедневно в продължение на столетия.Нещо повече.Те продължават де се придържат към колониалната си политика дори и след Втората световна война,предизвиквайки десетки конфликти срещу желаещото да се освободи от тиранията им население.Така че нападките и обвиненията срещу Германия са спекулации и инсинуации,чрез които искат да прикрият своите престъпления и да й внушат фиктивна вина,с което да оправдаят враждебните и агресивните си намерения спрямо нея.В крайна сметка всичко се свеждаше до това да саботира и прекъсне стопанското развитие на германския народ,както и да не се допусне териториална експанзия от нейна страна.

Всъщност авторът не си е поставил за цел да обвинява или оневинява когото и да било.Първо,защото историографът не може да бъде съдник и второ,защото историческите процеси и поведението на участващите в тях индивиди са обусловени и мотивирани от обективни и всеобхватни фактори – политически,икономически, културни,религиозни,етнически,географски – които не само не са подвластни на човешките желания и амбиции,ами са определящи за тях.Така както не можем да обвиняваме хищника за това,че напада жертвата си,така не можем да търсим вина и в реакцията на отделни страни или държавни съюзи,понеже действията им са предопределени от конкретните условия,от световната конюнктура в дадения момент. Техните постъпки са просто рефлексия на предизвикателствата на заобикалящата ги среда,която е елемент от природата като цяло.Част от тази среда са човекът и човешките общества и те,независимо от техните намерения,стремежи и прищявки, са принудени да следват природните закономерности.А тези закономерности включват съревнование за влияние,за доминация,която е ръководно начало в борбата за съществуване.А какво по-естествено може да има от това да се бориш за оцеляването си.

следва

Posted in АДОЛФ ХИТЛЕР, БРИТАНСКА ИМПЕРИЯ, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ, ВТОРА СВЕТОВНА ВОЙНА, МОЯТА БОРБА, НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИЗЪМ, ПРОПАГАНДА, СССР, ФРАНЦИЯ, втора световна война | Tagged , , , , , , , , | има 1 коментар

КОЙ Е ВИНОВЕН ЗА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА – ВТОРА ЧАСТ ревизия на официалната версия

„«Моята борба» представя самата същност на националсоциализма и отсега нататък трябва да стане Библията на германския народ“.

в. „Фьолкишер Беобахтер“, 11 декември 1933

Адолф Хитлер осъзнава,че всяка конфронтация със Запада би била фатална,защото зад колониалните държави (Великобритания,Франция,Белгия,Холандия,Португалия, Испания) стоят безграничните природни богатства на техните колонии,както и стотици милиони техни поданици,а също и Съединените щати.Това негово виждане е формулирано и обосновано в произведението му „Моята борба“ и неотклонно е следвано през целия му живот и политическа кариера.

Той приема,че немското индустриално общество се нуждае от нови територии,които да обработва,от които да черпи суровини и в които да пласира промишлената си продукция.Единствената посока,в която трябва да се развиват тези териториални амбиции,без да предизвикат недоволството на Запада е на изток-срещу СССР.Ето как той аргументира тезата си в своето единствено произведение,от което по-късно са изведени основните ориентири на немската външно-политическа доктрина и геостратегическите цели,поставени пред въоръжените сили от национал- социалистическото правителство.В „Моята борба“ Адолф Хитлер очертава генералните насоки които трябва да следва немският народ,ако иска да получи „своето място под слънцето“:

„В първата част на тази работа аз се спрях подробно на половинчатостта на нашата външна политика в предвоенната епоха (преди Първата световна война). От всички четири пътя, които бяха възможни за запазване и изхранване на нашия народ, правителството се спря на четвъртия, най-неблагоприятния от тях. Вместо здравата политика на придобиване на нови земи в Европа, правителството се спря на политиката на завоюване на колонии и засилване на своята международна търговия. Надявайки се по такъв начин да избегне войната, правителството извърши още по-голяма грешка. Опитвайки се да седне на всички столове наведнъж, германското правителство в действителност седна на земята. Разплатата за тази коренно неправилна външна политика беше в крайна сметка войната.

…Предвид само на това подготовката на Германия към завоюване на нови земи в Европа в предвоенно време беше много слаба. Да разрешим тази задача, без да имаме необходимите съюзници, беше крайно трудно.
Но тъй като у нас не искаха и да чуват за планомерна подготовка за война, то предпочетоха напълно да се откажат от завоюването на земи в Европа и избирайки пътя на колониалната и търговска политика, се отказаха от единствено целесъобразния съюз с Англия.

Ако разгледаме хладнокръвно съвременното съотношение на силите в Европа, стигаме до следните изводи.
В продължение на триста години историята на нашия континент се е определяла преди всичко от опитите на Англия винаги да създава такива групировки от държави в Европа, които да се уравновесяват взаимно и така да осигуряват на Англия, давайки й свобода на действия в областта на световната политика.
Традиционната тенденция на британската дипломация /в Германия аналогична традиция до известна степен се опитваше да създаде пруската армия/ от времената на императрица Елизабет се състоеше в това да не се позволи на нито една от европейските велики държави да се издигне над определено равнище. В борбата за тази цел Англия прибягваше до всякакви средства, без да изключва и войните. Средствата, които Англия в тези случаи пускаше в ход, биваха много различни, в зависимост от създалото се положение или поставената задача. Но решителността и настойчивостта на Англия всеки път беше една и съща. Колкото по-трудно ставаше с времето положението на Англия, с толкова по-голяма настойчивост британските държавни деятели продължаваха да се стремят към това европейските държави непременно да се уравновесяват и във взаимно съревнование неизменно да парализират своите сили. Когато Северна Америка политически се отдели от Англия, Англия започна да прави още по-настойчиви опити за запазване на европейското равновесие, което трябваше да осигури английския тил. След като Испания и Нидерландия бяха унищожени като големи морски държави, Англия концентрира всичките си усилия против надигащата се Франция, докато най-после с крушението на Наполеон I заплахата за военна хегемония на Франция можеше в очите на Англия да се смята за ликвидирана.

…Ако в тази връзка се опитаме да се огледаме назад за цялата политическа история на нашия народ за хиляда години и повече; ако се постараем да си припомним безбройните войни и битки, в които е участвал нашия народ, и пресметнем какви, в края на краищата, са били резултатите от цялото това развитие — ние ще трябва да признаем, че на фона на тези морета от кръв само три събития са получили в живота на нашия народ действително важно и трайно историческо значение.
1. Колонизирането на източна Европа.
2. Завоюването и колонизирането на областите на изток от Елба.
3. Организирането на Хохенцолерните на бранденбургско-пруската държава като образец и кристализационно ядро на новата империя.
Това е урок и предупреждение за бъдещето.
Именно първите два най-големи успеха на нашата външна политика са най-трайните успехи. Ако не бяха те, нашият народ изобщо не би играл сега никаква роля. Това са били първите, но за съжаление и единствените успешни опити да се създаде по-благоприятна пропорция между количеството на растящото народонаселение и размера на нашите територии. Наистина неизчислима вреда на нашия народ нанасят онези историци, които не умеят да отдадат полагаемото се именно на тези две най-важни събития в историята на Германия, не умеят да покажат на новите поколения на нашия народ, че именно тези две събития са изиграли решаваща роля. Вместо това нашите историци съсредоточават вниманието на новите поколения върху безбройните авантюри и войни, върху различни епизоди, където, наистина, е проявен героизъм, но и много фантастика. Нашите историци не могат да разберат, че всички тези епизоди всъщност нямат никакво сериозно значение в сравнение с тези две велики събития в нашата история.

…Ние, националсоциалистите, никога и при никакви условия не трябва да усвояваме ултрапатриотичните настроения на съвременния буржоазен свят. Особено опасно, смъртно опасно ще бъде за нас в каквато и да било степен да си вържем ръцете с традициите на онази политика, каквато германската империя водеше преди войната (преди Първата световна война-В.К.).
В продължение на целия исторически период на XIX столетие няма да намерим нищо такова, което би трябвало да последваме сега и което от наша гледна точка би могло да оправдаем поне с обстановката на онзи период. Противоположно на ръководителите от тогавашното време ние трябва да изберем за висш принцип на нашата външна политика: установяването на необходимата пропорция между количеството на народонаселението и размерите на нашите територии! Уроците от миналото пак и пак ни учат на едно: цел на цялата наша външна политика трябва да бъде придобиването на нови земи; и в същото време фундамент на цялата ни вътрешна политика трябва да бъде новият здрав, единен националсоциалистически мироглед.

Искам още да се спра тук накратко на въпроса, доколко е оправдано нашето искане за нови земи от морално-нравствена гледна точка. Това е необходимо, защото дори в така наречените народнически кръгове всевъзможни сладкоречиви дърдорковци се стараят да докажат на нашия народ, че цел на нашата външна политика трябва да бъде само поправянето на несправедливостта, които бяха причинени на немския народ през 1918 г. Ако това бъде поправено, то на нас, немците, повече, значи, нищо не ни трябва и ние сме готови да прегърнем братски всички и всекиго.
По този повод смятам за необходимо преди всичко да забележа следното.
Искането да се възстановят онези граници, които съществуваха до 1914 г. е политическа безсмислица и при това такава, че по своите размери и последици е равносилна на престъпление. Преди всичко нашите държавни граници от 1914 г. бяха абсолютно нелогични. Те съвсем не бяха съвършени от гледна точка на националния състав и съвсем на бяха целесъобразни от военно-географска гледна точка. Тези граници не бяха продукт на определена предварително обмислена политика, те до известна степен бяха резултат на случая. Това бяха временни граници, а съвсем не резултат от завършена политическа борба.
Със същото, а в много случаи и с още по-голямо право бихме могли да вземем не 1914 г, а някой друг жалон в немската история и да си поставим за цел да постигнем възстановяването на границите от онова време. Искането да се върнем към границите от 1914 г. напълно съответства на тесния кръгозор на нашия буржоазен свят.

Но с издигането на искането за връщане на границите от 1914 г. нашата буржоазия само помага на враговете, тъй като това искане обединява в общ отпор всички бивши съюзници и пречи на техния съюз да се разпадне. Само така може да се разбере, че след 8 години, изтекли от края на световната война (книгата е писана през 1924 г.- В.К.), този пъстър съюз от държави, влезли във войната с различни желания и цели, все още не се е разпаднал и коалицията на победителите все още остава повече или по-малко единна.
На времето всички тези държави еднакво бяха облагодетелствувани от крушението на Германия. От страх пред нас те се стараеха да се помирят една с друга, оставяйки временно настрана завистта и честолюбието в собствените си редове. Всички те еднакво се стремяха да поделят помежду си нашето наследство, виждайки в това най-добрата защита против възможно възраждане на Германия. Страхът пред силата на нашия народ и съзнанието за лежащите на съвестта им грехове — ето цимента, който досега още спояваше в едно тази пъстра коалиция.
Поведението на нашата буржоазия не е в състояние да излъже бившите съюзници. Представяйки за своя политическа програма възстановяването на границите от 1914 г., нашият буржоазен свят отблъсква всички участници в коалицията. Един или друг партньор, който може би своевременно би скъсал с бившата коалиция, се страхува да го направи, опасявайки се от изолация, тъкмо когато излезе от коалицията. Лозунгът за възстановяване на границите от 1914 г. отблъсква всяка от държавите-участници в коалицията на победителите.
Този лозунг е абсолютно безсмислен в следните отношения:
1. Ние нямаме никакви средства действително да постигнем тази цел, а празните фрази на събранията на нашите почтени съюзи няма да помогнат.
2. Ако тази цел можеше да бъде постигната, то да се пролива за нея кръвта на нашия народ наистина не би си струвало.

Границите от 1914 г. нямат никакво значение за бъдещето на немската нация. Тези граници не осигуряваха в достатъчна степен нито завоеванията от миналото, нито интересите на бъдещето. Тези граници не биха осигурили на нашия народ истинското вътрешно единство и не биха му гарантирали достатъчно изхранване. Тези граници са абсолютно неудовлетворителни от военна гледна точка и абсолютно нямаше да дадат онова съотношение между нас и другите световни държави /по-точно казано истинските световни държави/, което ни е необходимо. Границите от 1914 г. не намаляват разстоянието между нас и Англия и не ни осигуряват такава територия, с каквато разполага Америка. Дори Франция не би загубила в този случай що-годе значителна част от своето световно влияние.

Нашата задача не е в колониалните завоевания. Разрешаването на стоящите пред нас проблеми ние виждаме само и изключително в завоюването на нови земи, които бихме могли да заселим с немци. При това са ни необходими такива земи, които непосредствено се доближават до коренните земи на нашата родина. Едва в този случай нашите преселници ще могат да запазят тясна връзка с коренното население на Германия. Само такъв прираст на земя ще ни осигури прираст на сили, който се обуславя от голямата цялостна територия.
Ние, националсоциалистите, трябва да отидем още по-далеч: правото за придобиване на нови земи става не само право, но и дълг, ако без разширяването на своите територии един велик народ е обречен на гибел. Особено ако става дума не за някакъв негърски народ, а за великия немски народ — за този народ, на когото светът дължи своята култура. Нещата стоят така, че Германия или ще бъде световна държава, или тази страна изобщо няма да я има. Но за да стане световна държава, Германия непременно трябва да придобие онези размери, които единствено могат да й осигурят необходимата роля при съвременните условия и да гарантират живота на всички жители на Германия.
Ние, националсоциалистите, напълно съзнателно слагаме кръст на цялата немска външна политика от преди войната. Ние искаме да спрем вечния германски стремеж към юга и запада на Европа и определено посочваме с пръст териториите, разположени на изток. Ние окончателно скъсваме с колониалната политика и търговска политика от предвоенно време и съзнателно преминаваме към политика на завоюване на нови земи в Европа.
Когато говорим за завоюване на нова земи в Европа, ние, разбира се, имаме предвид на първо място само Русия и онези държави в покрайнините й, които са й подчинени.
Самата съдба ни сочи с пръст. Отдавайки Русия в ръцете на болшевизма, съдбата лишава руския народ от онази интелигенция, върху която досега се е крепило държавното й съществуване и която единствено е била залог за известна здравина на държавата.

…Същата позиция трябва да заемем сега и спрямо Русия. Да не говорим за истинските намерения на новите владетели на Русия. Достатъчен е фактът, че Русия, загубила своя върховен германски слой, с това вече престава да има каквото и да било значение като възможен съюзник на немската нация в освободителната борба. От чисто военна гледна точка войната на Германия-Русия против Западна Европа /а по-точно е да се каже в този случай — против целия останал свят/ би била истинска катастрофа за нас. Та цялата борба би се разиграла не на руска, а на германска територия, като Германия не би могла да разчита на що-годе сериозна подкрепа от страна на Русия.

Не трябва да забравяме и факта, че управниците на съвременна Русия са опетнили се с кръв долни престъпници, човешка пяна, която, възползвайки се от благоприятното за нея трагично стечение на обстоятелствата, е хванала на тясно огромната държава и я е завладяла, извършила е дива кървава разправа над милиони прогресивни интелигентни хора, фактически е изтребила интелигенцията и сега, вече близо десет години, осъществява жестока тирания, която някога е познавала историята.

Признавам открито, че вече в предвоенно време (има се предвид Първата световна война-В.К.) смятах, че Германия би постъпила много по-правилно, ако отказвайки се от безсмислената колониална политика, от създаването на военен флот и засилване на световната си търговия, тя влезеше в съюз с Англия против Русия. Ако ние навреме успеехме да се откажем от опитите да си завоюваме универсално влияние и се бяхме съсредоточили върху енергичната политика за завоюване на нови земи на европейския континент, това щеше да ни донесе само полза.
…Аз не забравям всички нагли заплахи, с които смееше системно да обсипва Германия панславистка Русия. Не забравям многократните пробни мобилизации, към които прибягваше Русия с единствената цел да накърни Германия. Не мога да забравя настроенията, които господстваха в Русия още преди войната и онези ожесточени нападки срещу нашия народ, с които се изсилваше руската преса, възторжено отнасяща се към Франция.

…Ако Националсоциалистическото движение успее напълно да се освободи от всички илюзии и да избере за ръководни само доводите на разума, все още е възможен поврат, при който катастрофата, постигнала ни през 1918 г. в последна сметка да стане повратна точка към ново възраждане на нашия народ. От уроците на това тежко поражение нашият народ може да извлече нова ориентация за цялата външна политика. Като укрепи вътрешното си положение по пътя на новия мироглед Германия може да стигне и до окончателна стабилизация на новата си външна политика.

Преди да завърша тази глава, искам още и още веднъж да се спра върху доказателството на мисълта, че в делото за сключване на съюзи за нас съществува само една-единствена възможност. Още в предишната глава доказах, че действително полезен и откриващ ни големи перспективи може да бъде само съюзът с Англия и Италия.Тук искам да се спра накратко на военното значение, което може да получи този съюз.
Преценявайки положението, трябва да кажа, че и в голямото, и в малкото военните последици от такъв съюз ще бъдат право противоположни на онези, до които би довел съюзът на Германия с Русия. Преди всичко тук е важно, че сближаването на Германия с Англия и Италия по никакъв начин не води до опасност от война. Единствената държава, с която трябва да се съобразяваме като с евентуален противник за такъв съюз — Франция — няма да е в състояние да ни обяви война.

Тъй като най-важното в такъв съюз за нас е това, че Германия не може тогава да бъде подложена на внезапно нападение и напротив, съюзът на противниците се разпада, т.е. унищожава се Антантата, заради която претърпяхме безкрайно много нещастия. Сключването на такъв съюз означава, че смъртният враг на нашия народ — Франция — сам ще се озове в изолирано положение. Ако успехът на този съюз отначало има само морално значение, то и тогава това би била огромна крачка напред. Германия би си развързала тогава ръцете дотолкова, че сега дори е трудно да си го представим. Тъй като цялата инициатива тогава би преминала от Франция към новия англо-германско-италиански европейски съюз.

Втори резултат от такъв съюз би било това, че Германия с един удар ще излезе от днешното неблагоприятно стратегическо положение. Първо, ние ще получим могъща защита на своите флангове, второ, ще бъдем напълно осигурени с продоволствие и суровини. И едното, и другото би донесло най-голяма полза на нашия нов държавен ред.
А още по-важно е обстоятелството, че в този военен съюз ще влизат тъкмо държави, които до известна степен се допълват в техническата област. За първи път Германия би имала съюзници, които да не приличат на пиявици, смучещи кръв от нашето стопанство; за пръв път бихме имали съюзници, притежаващи такава промишленост, която би могла най-богато да допълни нашата собствена техника на въоръжаване.
Да не забравяме, че и в двата случая става дума за съюзници, които изобщо не могат да се сравняват с някаква си Турция или с днешна Русия. Англия е велика световна държава, а Италия — млада, пълна със сили национална държава. Съюзът с такива държави би създал съвсем други предпоставки за борба в Европа, отколкото онзи съюз с гниещи държавни трупове, на който Германия се опираше в последната война.
Разбира се, да се постигне такъв съюз е работа, свързана с големи трудности, за което вече говорих в предишната глава. Но нима образуването на Антантата на времето си беше по-малко трудна работа?

Необходима ни е западна ориентация а не източна ориентация, необходима ни е източна политика, насочена към завоюване на нови земи за немския народ.
Който преценява от този ъгъл възможностите, оставащи за Германия, той неизбежно ще трябва да стигне заедно с нас до извода, че трябва да търсим сближаване само с Англия.

Цитираните мисли,съдържащи есенцията на мирогледа и политическите възгледи на Адолф Хитлер,категорично показват в каква посока вижда той бъдещето на Германия -съюз с Англия и Италия,който да осигури нейния тил и фланг и да обезпечи суровинната й база за осъществяване на основната цел-война със Съветска Русия „за да открием за себе си възможности за прилежен труд на нови земи, които ще ни завоюва немският меч„.Историята ни показва,че немският фюрер винаги,дори по време на кампанията срещу Запада през Втората световна война,се е стремял към сближаване с Великобритания,защото конфронтацията с нея би била пагубна за реализиране на ръководната идея-борбата с болшевиките и завоюване на територии от СССР,тъй като би отворила война на два фронта и би привлякла Съединените щати в този конфликт на страната на Лондон.Фактически сблъсък с Британската империя означава автоматично световна война,последното нещо,което желае Адолф Хитлер.

следва

Posted in АДОЛФ ХИТЛЕР, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ, НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИЗЪМ, ПРОПАГАНДА, СССР | Tagged , , , , , , | има 1 коментар