ПРИЧИНИ ЗА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА – СТРАХЪТ НА КОЛОНИАЛНИТЕ ИМПЕРИИ ОТ ИКОНОМИЧЕСКАТА МОЩ НА ГЕРМАНИЯ

„Да, именно Германия добави последната капка, която преля чашата. Но за обективния изследовател основният въпрос се крие в това кой напълни чашата до ръба, правейки войната неизбежна „

    Гюстав Льо Бон, френски психолог, историк и основател на школата по социална психология

 

Втората световна война, като всяко друго събитие, е неразделна част от един непрестанен процес, представлява звено от веригата взаимосвързани явления, обединени от диалектическа логика, т.е. тя е неделим елемент от общото историческо развитие на човешката цивилизация. Поради това трябва да се разглежда не самостоятелно и откъснато от общите условия, а задължително в контекста на конкретната среда и обстановка и обезателно като логично следствие от предшестващите я събития и фактори. Следователно, за да разберем този конфликт, ние трябва да установим къде се намират неговите корени, кои са причините, които са го обусловили и предизвикали, кои са били неговите движещи сили. Тоест ние търсим генезиса на Втората световна война (ВСВ).

За да разберем истинските причини за този феномен, трябва да се върнем назад във времето, когато през втората половина наXIX в. в Европа настъпва сериозна преконфигурация на силите, която предопределя бъдещото развитие не само на континента, но и на света. През 1871 г. Прусия побеждава Франция в т.нар. франко-пруска война (1870-1871). Така е сломен и последният противник на германското единение, което официално се обявява на 18 ян. 1871 г. във Версайския дворец. Политическата интеграция на германската нация е завършена. На материка се появява нова мощна държава – Германската империя (Вторият райх 1871-1918), с територия 540 857 км² и население от 41 058 000 души. Обединената държава премахва всички различия, които дотогава са спъвали развитието на немския народ, изчезват вътрешните държавни граници, въвежда се обща митническа, монетарна, мерителна, административна, данъчна, пощенска и законова системи, разширява се вътрешният пазар, става възможно свободното придвижване на стоки, материали, суровини, хора, идеи, капитали и работническа сила. Това унифициране на всички области на политическия и стопански живот дава възможност на германците да проявят в най-голяма степен своя потенциал. За кратко време немската икономика настига и задминава по основните икономически показатели главните си конкуренти Англия и Франция, съперничейки успешно на огромните по мащабите си Съединени щати.

През последните тридесет години на XIX в. в Германия се извършва промишлена и енергетическа революция и страната прави мощен скок напред. За разлика от останалите империи, окупирали чужди територии – Великобритания, Франция, Испания, Португалия, Белгия, Холандия, Дания, Русия, САЩ – тя не разполага с достатъчно колонии, които биха могли да й обезпечат евтини суровини и където може да продава своите стоки без митнически тарифи. Поради това тя е принудена да се сблъсква с жестока конкуренция и да се бори за повишаване качеството на стоките си, което обаче се отразява благоприятно на нейната конкурентноспособност. Като индустриална държава тя значително изпреварва Великобритания, а към 1914 г. заема второ място след САЩ по обем и ръст на промишленото производство. Делът на нейните промишлени продукти представлява 16,5% от световното производство. В световния експорт на химически изделия и електротехника делът на Германия достига невероятните 50%, а износът на машини – 1/3. Това означава, че износът на продукцията от тези отрасли заема първо място на световните пазари. Вторият райх става най-силната в икономическо отношение страна в Европа, отстъпвайки в световен мащаб само на Съединените щати, а немският флот е втори след британския  (около 40% по-малък от Кралския военноморски флот). Германските стоки изместват английските, френските и американските от световните пазари с изгодните си цени и високото си качество. Германия се превръща в двигател на световния прогрес и е водеща сила в икономиката, науката и техниката. Немските учени и изобретатели са в основата на най-важните научно-технически открития и не случайно се появява израза „науката и техниката носят немско име”.

А като всяко друго икономическо развитие и това се нуждае от две основни неща – суровини и пазари. Но на този етап се оказва, че светът вече е поделен между няколко европейски държави и САЩ и достъпът до тия жизненоважни фактори е силно ограничен или направо невъзможен. Наистина Германия се сдобива с няколко колонии (виж също), но те са 3,5 пъти по-малки от френските и цели 12 пъти по-малки от английските (виж британски колонии) по размер и 32 пъти по население, а ресурсите им са крайно ограничени. Придобиването и разширението на колонии от страна на Германия се постига основно чрез търговска доминация и предимно чрез икономически, а не военни методи, какъвто пък е случаят с всички останали империи. Германското колониално население през 1913 г. (т.е. в навечерието на Първата световна война и в момента на най-голямата немска колониална експанзия) наброява скромните 23,500 души, докато само робите, доведени насилствено от англичани, французи, португалци, испанци и др. в Америките са над 12 милиона африканци. За разлика от бруталните военни агресии на старите империалисти, германците се сдобиват с колонии предимно чрез споразумения и договори с другите колониални сили или просто като закупуват земя или острови (виж испанско-германският договор от 1899 г., с който Испанската империя продава на Германия остатъците от тихоокеанските си острови за 25 милиона песети (еквивалентно на 17 млн. марки); френско-германският договор от 1911 г., с който Франция отстъпва френско Конго и Френска Екваториална Африка на германския Райх, включващ Neukamerun). По този начин се избягват (за известно време) търканията с европейските конкуренти, а и с местното население. Въпреки че германската колонизация не минава без конфликти (виж), тя се отличава като цяло от крайно бруталния подход на старите империи. В германските колонии се изграждат пътища, железопътни линии и телеграфни комуникации, провеждат се курсове по агрономия за заселниците и местните жители и се извършват множество други общополезни задачи, а повече от три милиона африканци са ваксинирани срещу едра шарка (виж). Използването на принудителен и неплатен труд в колониите се третира от германските власти като престъпление. Африканските култиватори са насърчавани с техническа помощ от агрономи, гарантирани цени и държавна помощ за маркетинга на продукцията. Във всеки африкански протекторат са построени железопътни линии към вътрешността, във всяка колония в Африка и в Тихоокеанския басейн е създадена система от държавни училища, във всяка колония са построени и обзаведени болници, за които е осигурен квалифициран персонал. Изграденото от германците оставя трайни положителни следи в икономиката, културата, образованието, здравеопазването на местните народи. „Германското присъствие (в Африка) е от жизненоважно значение за забележителни постижения в областта на медицината и селското стопанство”, както отбелязва Charles Miller в неговия труд „Battle for the Bundu, The First World War in East Africa”. „Доктрината за вината на Германия като уникално брутална и жестока колониална сила възниква през Първата световна война, не преди това”, свидетелства историкът William Roger Louis (редактор на Оксфордската история на Британската империя) в книгата си „Great Britain and Germany’s lost colonies, 1914-1919”. Тоест, нечовешкият образ на Германия, вкоренен в общественото съзнание, в много голяма степен е плод на антигерманската пропаганда през Първата световна война (а също и през Втората световна война), която е имала за цел да дискредитира противника и да отклони вниманието от собствените престъпления, извършени от колониалните сили в техните подчинени територии.

От своя страна Великобритания извършва огромни и чудовищни престъпления в своите колонии (както и на всички бойни полета и на териториите, подчинени на британската корона), но използва ролята си на победител в двете световни войни, за да отклони вниманието на обществеността от тях и да го насочи към съперницата си Германия. В постколониалния период британците целенасочено са унищожавали онези документи в своите архиви, уличаващи ги в злодейства и престъпления срещу окупираните от тях народи. Други подобни документи са били държани незаконно в тайна в недостъпен архив на Форин офис далеч от погледа на британската и световната обществености в нарушение на правните задължения за публичното им осветляване (виж Britain destroyed records of colonial crimes). По този начин Британия е криела и продължава да крие тъмното си минало (вижMassacres_committed_by_the_United_Kingdom), насочвайки фокуса чрез активна и злонамерена пропаганда към Германия. Отношението на англичаните към поробените народи най-добре разкриват думите на Уинстън Чърчил, с които той оправдава смъртта от глад (става въпрос само за един от многобройните случаи на масов глад в британска Индия, довели до смъртта на десетки милиони души) на четири милиона мъже и жени, момчета и момичета, млади и стари по време на британското управление в Индия през 1943 г.: „Гладуването на иначе недохранените бенгалци е по-малко сериозно, отколкото това на здравите гърци. Аз мразя индийците. Те са озверели хора със зверска религия”. Гладът е причинен от отклоняването на огромни количества хранителни продукти за добре хранените британски войници през Втората световна война и за страни като Гърция. (виж Хронология на големите гладове в Индия по време на британското управление). Друг индикатор за политиката на англичаните спрямо покореното население еБританското Ръководство на Военния закон, в което изрично е посочено, че правилата на войната се прилагат само към конфликт „между цивилизованите народи”. ВРъководството от 1914 г., е ясно заявено още, че „те не се прилагат във войни с нецивилизовани държави и племена” (глава XIV, раздел 7, стр. 235). Това обяснява нечовешкото отношение на британските войски към народите от Азия, Африка, Америка и островите от Тихия и Индийския океани, довело до смъртта на стотици милиони хора.

Когато обаче Германия открито изразява своята воля да придобие земи, от които да черпи ресурси за своята бурно развиваща се промишленост и където да пласира нейните продукти (нещо, което колониалните империи отдавна са сторили, възползвайки се от своите географски преимущества), се проявява странен феномен – всички останали страни, които в продължение на столетия най-активно са участвали в подялбата на плячката, конфронтирайки се яростно, водейки хиляди войни помежду си, и които са разкъсвани от недоверие, противоречия и ненавист, се съюзяват единодушно срещу новия претендент. Но този необичаен прецедент, при който настоящите врагове, биещи се от векове един с друг, се обединяват в на пръв поглед парадоксално и неестествено единомислие срещу Германия, си има своята логика. Изключителните успехи на германския народ, постигнати без наличието на собствени ресурси и на особени предимства (освен немския интелектуален потенциал, разбира се), са предупреждение за останалите, че ако притежава свои колонии, богати на суровини, тази страна несъмнено ще доминира в планетарен мащаб.  А това, естествено, е заплаха за интересите на колониалните държави. Сред последните съществуват също така опасения, че Германия в крайна сметка ще направи заявка за световна хегемония с помощта на африканска наборна армия. Те виждат в Германия не просто поредния конкурент от глутницата, с който ще си имат обичайните проблеми, а една нова сила, която ще наложи нов порядък, несъвместим с техните разбирания.

Без да разполага с неизчерпаемите природни богатства наФренскатаРуската, а още по-малко на Британската(територията на Британската империя е 33,700,000 kм2, или 41,2 млн км², ако прибавим 8 млн км² ненаселени земи, което е ¼ от земната суша; населението е близо половин милиард души или ¼ от световното население) империи, Германия е достигнала върховете на световната икономика, наука и техника и се явява основен двигател на прогреса. Ресурсите са единственото, което и липсва, за да узакони световната си хегемония. Но точно това се стремят да избегнат всячески онези, които са окупирали планетата и удобно черпят суровините и националните богатства на народите, подчинени от тях. Тогава се заражда онази неписана, но споделяна от всички заинтересовани фактори концепция, доминираща световната политика от този момент нататък – не трябва по никакъв начин да се допусне Германия да има свободен достъп до богати на суровини територии, а още по-малко да притежава такива.

Натискът, който висококачествените немски стоки оказват върху европейските и американските им конкуренти, изтласквайки ги от световните пазари, нарастващият износ на германски капитали в британските, френските и останалите колонии и метрополии и повишаващият се интерес на немските индустриалци към нови пазари и суровини се възприемат от старите колониалисти като заплаха за наложеното от тях удобно статукво. Обединени от страха си пред нарастващата германска мощ, те започват да спъват нейната външнополитическа деятелност и икономическа експанзия, което разбираемо поражда силно напрежение. Постепенно германските врагове започват да се коалират официално в откровено антигермански съюзи, чиято цел е да сподавят всяка дейност и инициатива на Берлин, да задушат икономическото му развитие, да му наложат своята воля, да го принудят да се съобразява изцяло с техните интереси, да превърнат страната в незначителен и незастрашаващ ги фактор. Но единственият начин да бъде сторено това е войната, тъй като в открита конкуренция на световните пазари те не могат да й противостоят.

Световната криза от 70-те години на XIX в. (Long_Depression) също допринася за влошаване отношенията между развитите промишлени страни, като изостря конкуренцията им в световната търговия, подбуждайки европейците да търсят нови пазари. Това води до нова вълна на колонизиране на територии (предимно в Африка), което неминуемо остро сблъсква интересите на колониалните империи.

„Прегрешенията” на Германия са, че, изхождайки от своята икономическа и военна мощ, съвсем естествено се стреми да спечели политическо и икономическо господство на европейския континент; включва се в борбата за колонии едва след 1871 г., когато светът е почти изцяло поделен; претендира за равни права в колониалните владения на Англия, Франция, Белгия, Холандия и Португалия; желае да придобие нови територии; проявява особена икономическа активност и действува решително при усвояването на нови пазари; приема (при това с пълно основание) Антантата като съглашение, чиято основна цел е да подкопае нейното могъщество.

Друг „грях” на Германия е, че измества своите конкуренти и от финансовата сфера в Турция. През 1881 г. англичаните създават Съвет за Отоманския публичен дълг, чиято цел е да държи Турция в икономическа зависимост от европейските страни и преди всичко от Англия и Франция. В момента на създаването на организацията делът на Германия в общия дълг на Турция се равнява на 4,5%. Но благодарение на железопътното строителство, делът на немския капитал  към 1912 г. вече е 20% и се придвижва от шесто на второ място след Франция, изпреварвайки такъв колосален капиталовложител и заемодател като Англия.

Англия от своя страна не може да прости на Германия за подкрепата й на бурите по време на англо-бурската война (1899-1902, в която англичаните се проявяват като създатели на концлагерите в съвременната представа за тях. Ванглийските концентрационни лагери е било затворено близо половината от бялото население на бурската република, включително и преди всичко жените, децата и старците, тъй като мъжете в същото време воюват с англичаните. Много голям процент от затворените умират от глад и болести, а в лагера в Йоханесбург умират ок. 70% от децата на възраст до осем години).

Лондон също така води необявена икономическа и търговска война срещу Германия. Тя се изразява в явни или прикрити атаки срещу германската конкуренция. Една такава мярка е „Merchandise Marks Act (Закон за търговските марки) от 1887 г., с който британското правителство цели да ограничи притока на немски стоки в метрополията и колониите като налага на всички внесени стоки да се изписва страната на производителя. Макар неговото действие да се простира върху всички импортни продукти, замисълът е британското население да разпознава и бойкотира тези с маркировка „Made in Germany” и да избира английските. В британския парламент яростно се обсъжда как да се поддържа британската хегемония в производството на промишлени стоки, понеже Англия се чувства изложена на масивна заплаха от масовото навлизане на германски продукти на британския вътрешен пазар. Членовете на Парламента са призовани да разработят ефективни мерки за противодействие. Но за да се избегне провокирането на недоволство сред търговските партньори чрез повишаване на защитните мита за внос – нещо, което може да доведе в замяна до контрамерки и негативни реакции към британските стоки за износ – те решават да разчитат на британската национална гордост в борбата им срещу германците. Те са убедени, че успехът на германските стоки на британския пазар произтича преимуществено от факта, че британските купувачи не са информирани във всички случаи относно страната на произход на продукта, който купуват. Британските парламентаристи вярват, че проблемът може да се реши като задължат чуждестранните производители да прикачват на видно място етикет, с който да обявяват страната на произход на своите продукти. Стоките без такова обозначение подлежат на конфискация. Въпреки че в крайна сметка всички чуждестранни стоки без изключение са били засегнати от този закон, той реално влиза в сила като „Lex Germania” (Германски закон), защото британците идентифицират немските производители като техните най-големите и най-опасни конкуренти.  Въпреки това обаче, маркировката „Произведено в Германия” всъщност става знак за качество и нейната употреба води до точно обратен на първоначално очаквания ефект – потребителите предпочитат именно германските продукти (което продължава и днес). Стига се дотам, че германските производители, виждайки интереса към своята продукция, започват доброволно да поставят марката „Made in Germany” на всички свои стоки, дори и когато се експортират в страни, където тя не е задължителна, защото терминът Произведено в Германия е свързван от консуматорите с „надеждност, качество и дори съвършенство” (вижвиж).

Изключително силно безпокойство предизвиква у Англия строителството от страна на Германия на железопътната линияБерлин-Багдад (БерлинВиенаИстамбулБагдадБасраКувейт) и преди всичко нейното продължение до Кувейт, т.е. до Персийския залив, където англичаните имат особени интереси. Вижда се, че Багдатската железница не само ще отслаби позициите на английските железопътни магнати, но и ще позволи грандиозна инвазия на немския капитал в сферата на исконните британски интереси – Месопотамия, Персийския залив, Иран. Същевременно тя служи за окончателното икономическо и политическо подчинение на Турция (на чиято територия всъщност се изгражда този проект). Освен това условията на концесията са изключително изгодни за немската страна, което допълнително провокира британската неприязън. От 1763 до 1971 г., Британската империя извършва различна степен на политически контрол върху някои от  държавите от Персийския залив, включително Обединените арабски емирства, Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар. Британците се опасяват, че в завършен вид железницата ще дава възможност на немската промишленост да залее със своите стоки Мала Азия, Сирия, Месопотамия и Персия и ще проправи път за нови германски железопътни проекти на територията на Османската империя. Англо-германският конфликт, предизвикан от немското проникване в района на Персийския залив, се счита за една от причините за Първата световна война, въпреки че Германия, стремейки се да намери компромис, през юни 1914 г. предава на Англия строителството на релсовия път на юг от Багдад. Английското (а след него и френското) правителство въобщезабранява (!) котирането на акциите на Багдадската железница на Лондонската борса, т.е. въпросът от икономически се превръща в политически проблем. Но най-голямата опасност за своята хегемония Британия вижда в това, че железопътните линии, свързващи Балканите, Мала Азия, Багдад и Персийския залив, ще дадат възможност на Германия да овладее Суецкия канал и да застраши морските и сухопътните й пътища и комуникации с Индия и азиатските й колонии.

Особено силно се проявяват анло-германските противоречия и в Китай. Към началото на ХХ в. англичаните добиват големи успехи в подчиняване на своето влияние на териториите от Поднебесната империя. За зона на британските интереси е признат най-плодородният китайски район – басейнът на река Яндзъ. Английски поданици заемат главните постове във външната търговия на Китай. Освен това Англия е взела под „аренда” ( т.е. присвоила си е) полуостров Цзюлун, пристанищния град Вейхай и редица други пристанища, вкл. и Хонконг, които използва като бази за своя военноморски флот.

Но със своята евтина работна ръка и залежи на полезни изкопаеми Китай привлича и други страни, сред които и Германия. Тъй като обаче целият Китай е негласно поделен на зони на влияние между старите европейски колонизатори, то германското икономическо проникване предизвиква голяма тревога у тях и особено у Великобритания и Русия. Само за периода от 1885 до 1893 г. германският експорт в тази страна се увеличава над два пъти (от 16,5 млн. до 33,25 млн. марки) и немското влияние бързо се разпространява над цели китайски райони. Германия получава правото на създаване и експлоатация на телеграфни линии и релсови пътища в няколко китайски провинции, които фактически се оказват под неин контрол. Това е пряко следствие от германската икономическа експанзия.

Особено болезнено възприемат в Англия темпа на растеж на германската външна търговия. Основни предмети на експорта на Германия са инструментите, машините, електротехническите изделия, химическите и фармацевтичните продукти, произведенията на леката промишленост. Чрез техния износ германците изместват аналогичните английски стоки, при това на териториите, имащи отдавна тесни връзки с Британия. За периода 1871-1889 г. общата търговия на новата германска държава се увеличава с 1400%, докато в същото време английската се е увеличила с 25%.

Британия не може да се примири с германската офанзива в райони, които счита за „свои”. За да подсили своите „аргументи”, тя започва да провежда активна военноморска подготовка и дипломатически маневри в случай на война с Германия. Заради страха от германското икономическо и политическо могъщество Великобритания се отказва от традиционната си политика на „блестяща изолация” (Splendid isolation) и преминава към политика на образуване на антигермански блок от държави, към който се присъединяват всички, които се чувстват застрашени от немското икономическо развитие.

Невъзможността да се справи с други средства с германското икономическо превъзходство, както и все по-разрастващите се военни възможности на Германия карат Великобритания да търси съюзници в предполагаемата война, която изглежда все по-неизбежна, предвид постоянните конфликти и противоборства в различни региони на света. Такъв съдружник тя намира в лицето на Франция, но това не става лесно.

Френската империя, въпреки обичайните си противоречия и антагонизъм с Англия, също се включва в този блок, защото отдавна жадува за реванш за нанесеното й позорно поражение по време на френско-пруската война. Тя също така има намерение да си възвърне отнетите й по време на тази война от Прусия области Елзас и Лотарингия (Елзас и Лотарингия, населени с над 90% етническо немско население, са освободени от Германия през 1871 г.; били са в немския съюз на Свещената римска империя между 10 и 18 век, но окупирани от Франция между 18 век и 1870 г. Интересното е, че Франция безскрупулно нарушава националния принцип, като завзема двете области, които са почти изцяло населени с германци – виж).   Нанесените й в конкуренция с немските стоки загуби на нейните „традиционни” пазари също я подтикват към война с Германия. Към това я тласкат още и опасенията й от евентуална нова германска агресия, както и стремежът й на всяка цена да съхрани своите колонии от немски посегателства.

Но сближаването на Франция с Британия става много трудно и само страхът от германската енергия е способен да съюзи тези стари хищници. Усилената колониална инвазия на Британската и Френската империи поражда през 80-те години на XIX в. локални конфликти и крайно изостря отношенията между двете държави. Но вероятността от германска агресия срещу Франция през 1887 г. (само шест години след катастрофалната френско-пруска война) заставя последната да търси изход от международната изолация, в която се оказва през тези години. Френското правителство се стреми към достигане на сътрудничество и ако е възможно и на съюз с Русия. То успява да сключи такъв през 1894 г., използвайки огромното влияние и тежест на френския капитал в руската икономика и във финансирането на руската държава (виж). В същото време то желае да смекчи противоречията и да подобри отношенията с Англия, особено с оглед на започналото сближаване между Англия и Германия, скрепено с англо-германския договор от 1890 г. През същата година на французите се удава да сключат договор с Лондон, който представлява компромисна сделка, смекчила, но далеч не отстранила англо-френското колониално съперничество. То се възобновява през 90-те години, когато борбата за окончателната подялба на африканския континент води до ново изостряне на англо-френските противоречия. Следва период, в който и Франция, и Англия се стремят да привлекат Германия и Русия на своя страна срещу своя съперник. През 1902 г. се изострят руско-японските отношения, което създава опасност от отвличане на руския съюзник за дълги години от европейските дела и по такъв начин Франция да остане изолирана. По това време Англия се намира също в неизгодна позиция заради войната с бурите, използвана от Германия да издигне настойчиви искания по колониални и финансови въпроси.

В крайна сметка страхът от германската икономическа експанзия във всички кътчета на света и особено в районите, които Британската и Френската колониални империи са заделили за „лично ползване”, се оказва по-голям от разногласията между Лондон и Париж. След известни колебания, те най-сетне се сближават пред германската опасност и дори през 1903 г. подписват арбитражен договор за мирно разрешаване на спорните въпроси. Това не спира машинациите, шантажите и пазарлъците между тях, но пред страха от Германия те са много по-смекчени. През 1904 г. Англия и Франция стигат до генерално съглашение, регулиращо всички спорни въпроси между тях (Сърдечното съглашение или Сърдечната Антанта). То става фундаментът, върху който през 1907 г. се сключва англо-руски договор, като всички тези спогодби са насочени срещу Германия. Русия, която вижда сближаването на Франция (неин съюзник) със стария руски противник Британия (с когото се конфронтират в Близкия Изток и други части на Азия), се тревожи, че може да се окаже самотна срещу нов англо-френски съюз (подобен на този от Кримската война 1853-1856 г., когато Англия и Франция се изправят срещу Русия в защита на Османската империя), насочен против нея. Заедно с всички останали мотиви, това също натежава в полза на присъединяването й към този сговор, от който се ражда Антантата (Тройната Антанта или Тройното съглашение).

Руската империя (територия 23 милиона и 700 хиляди km², население 181,537,800 – 1916 г.) също е привлечена в тази камарила, макар че нейните разногласия с Германия не са толкова съществени. Иначе Русия се опитва да противодейства на германската хегемония в Европа и на австрийското проникване на Балканите. Москва настоява на изключителни права на протекция над всички славянски народи и поддържа на Балканския полуостров антиавстрийски и антитурски настроения у българите и сърбите.

В Санкт Петербург (столицата на Руската империя) изпитват силни опасения и от нова антируска коалиция между Франция, Англия и други страни, като тази от Кримската война (1853-1856,  води се между Русия от една страна и съюз между Османската империя, Франция, Британската империя, Сардинското кралство и Графство Насау – от друга).  Кримската война е най-кръвопролитният военен сблъсък между голямата европейска война през Наполеоновата епоха и Първата световна война. Към средата на 19 век Англия и Франция изместват Русия от близкоизточните пазари и поставят Османската империя под свое влияние. Император Николай I не успява да се договори с Англия за разделяне на сферите на влияние в Близкия Изток и затова прибягва към пряк натиск върху Турция, за да запази своите икономически интереси на Черно море и да укрепи влиянието си на Балканския полуостров. Англия и Франция също способстват за изострянето на конфликта, разчитайки на откъсването на Крим и Кавказ от Русия. За да пресече експанзията на Русия и да опази собствените си интереси в Ориента, Англия залага на турците. Тя предпочита да окаже помощ на „болника от Босфора“, вместо да се допусне царят да завладее Балканите и да стигне до Средиземно море. Така западните сили се съюзяват с османлиите срещу „азиатския деспотизъм” на Русия. Войната свършва, след като Австрия заплашва да се присъедини към коалицията срещу Русия и руският император се съгласява да започне преговори за мир в началото на 1856 г.

В Париж е свикан конгрес, който завършва с Парижкия мирен договор от 30 март 1856 г. Една от тежките клаузи за Русия езабраната за присъствие на руски военен флот в Черно море. Русия загубва влияние и престиж, с което не се примирява и което води до изостряне на Източния въпрос. Национално-освободителните движения на Балканите дават повод на Русия да потърси реванш в Руско-турската война от 1877-1878 г.

Русия също приема строителството на железницата Берлин-Багдад като неприятелски акт. При това тя се позовава на факта, че Германия  нарушава нейните права в Азия според англо-руския договор (!) от 1907 за разпределение сферите на влияние в региона. И все пак, още няколко години преди началото на Първата световна война, тези различия са уредени с Потсдамското съглашение от 1911 г. Но на Англия и Франция им е необходимо пушечно месо, нужен им някой, който да отклонява германските сили от техния лагер, някой, който да ги снабдява с евтини суровини, на когото да дават огромни заеми с непосилни лихви за модернизиране на армията (което така и не се осъществява).

Затова те правят всичко възможно, за да въвлекат Русия в тази война, включително и с политически, икономически и финансов натиск, тъй като царската власт е силно зависима от френските и английски кредити, за да покрива огромните си дворцови разноски и колосалните си разходи за армията и репресивния си апарат. Един от факторите, които тласкат Русия в обятията на Великобритания и Франция, е страхът, че противопоставянето й на английските интереси в Средна Азия и произтичащата от това заплаха за Англия от евентуална руска намеса в Индия (което по това време изглежда съвсем реално) може отново (както през Кримската война) да послужи като повод за англо-френско сближение на основата на антируските настроения.

И така, германската държава е заобиколена от врагове, които със своята задкулисна или открито противогерманска активност спъват нейното естествено развитие. Непрестанните провокации покачват напрежението постоянно и така се стига до момент, след който единственото решение е военен конфликт. Вина за започване на войната има и Великобритания, която още от средата на месец юли 1914 г. концентрира целия си военен флот в близост до бреговете на острова, за да осъществи морска блокада на германските кораби по време на войната.

Тази нагнетена от страсти, интереси, политически интриги, шантаж и антагонизъм обстановка съвсем естествено предизвиква остър конфликт, познат като Първа световна война. Именно фактът, че твърде много страни, завзели буквално целия свят, са заинтересовани от преустановяване на германското икономическо настъпление, от унищожаване на индустриалната й мощ, от смазване с военни средства на иначе непреодолимата й конкуренция и от прекъсване на германските успехи, превръща войната в глобален конфликт. Това става, след като заинтересованите сили правят всичко възможно да привлекат чрез натиск колкото се може повече хора и ресурси на своя страна, въвличайки в борбата своите колонии, доминиони, сателити, полуколонии, зависими държави и територии, което неизбежно разширява ареала на стълкновението, увеличава неговото времетраене и покачва броя на жертвите.

Притисната от подавляващото превъзходство на своите противници Германия капитулира, без да бъде категорично победена на бойното поле. Поражението й се дължи не на военното майсторство на нейните противници, а на тоталната блокада, организирана от тях. Тъй като страната е изключително зависима от външната търговия заради капиталите, получени от износа, и преди всичко заради нуждата от внос на суровини, жизнено необходими за цивилната и военна икономика, изолирането й от външния свят е наистина фатално. Германия внася 26,3 от продоволствията, 1/3 от пшеницата и 45% от суровините, от които се нуждае, и в частност 70% от никела и кожите, 80% от нефта и каучука и 90% памука, медта и оловото. Страната не притежава достатъчни запаси даже и от желязна руда и затова нейната металургия – гръбнакът на немската индустрия, в много голяма степен зависи от вноса на тази суровина. През 1913 г. тя е принудена да внася 14 млн. тона желязна руда, предимно от Франция и Швеция.

Поради тези причини блокадата се отразява крайно неблагоприятно върху гражданското производство и върху военните доставки. Недостигът на  продоволствия в тила оказват негативно влияние върху моралното и физическо състояние на цивилното население, от което пада и производителността на труда. От това следват проблеми с окомплектовката и снабдяването на армията, чиято численост поради тези причини постоянно намалява, което в крайна сметка води до невъзможност да се провеждат ефективни бойни действия.

Предвид тези обстоятелства капитулацията на Германия е неизбежна.

Оказва се, че многовековните изключително остри спорове и конфликти, могат да бъдат заглушени само пред общото предизвикателство, което им отправя могъща Германия. Принципът тази страна да бъде винаги и с всякакви средства възпирана и ограничавана в нейното развитие, поради заплахата да се превърне в глобален доминиращ фактор и да застраши статуквото и господството на други сили, се превръща в централна парадигма, в движещ мотив в световната политика на Великите сили между двете световни войни и дори до днес. Основен вектор от най-висока стратегическа важност в голямата игра на световната политическа сцена, изпреварващ по значение всички останали интереси, цели и изгоди, е с всички възможни прийоми да не се позволи на Германия да получи достъп до евтини природни ресурси.

Ситуацията в настоящия момент не се различава съществено от онези времена. Днес Германия с население от 81,147,265 души изнася стоки и материали близо три пъти повече от Русия ($ 529,600,000,000; при население 142,500,482 души), почти колкото 316 милионните Съединени щати (Германия – $ 1,460,000,000,000; САЩ – $ 1,564,000,000,000) и не много по-малко от Китай ($ 1,971,000,000,000) с население от 1 млрд. и з50 млн. души. Разпределен върху глава от населението немският експорт далеч надминава американския и се намира на светлинни години преди китайския. Логично е да се предположи, че имайки на разположение достатъчно суровини Германия несъмнено ще бъде световен лидер. Но недопускането на това е била целта и на двете световни войни, които бяха породени и провокирани от ония сили, които са били заинтересовани от сломяването на германската икономическа мощ и от поставянето на Германия в релсите на техните интереси. Всяко излизане от тия коловози ще бъде възпряно дори и с цената на огромни жертви, които ще бъдат отново приписани на германския народ.

Потвърждение на тая теза е поведението на Съединените щати по време на Първата световна война. Важно е да се знае, че президентът на САЩ Удроу Уилсън и неговата администрация държат страната им да не се нарича или определя като „съюзник”. Съединените Щати влизат във войната като „присъединила се сила”, а не като съюзник на Франция и Великобритания и поддържат тази дистанция през цялата война. САЩ първоначално фиктивно не подкрепят никоя от двете воюващи групировки, демонстрирайки привиден неутралитет, понеже очакват голямото превъзходство на Антантата да пречупи скоро германската съпротива. Американците са се надявали да стоят отстрани, да наблюдават кървавото противоборство между най-големите им съперници на световната арена, изтощаващи се взаимно, и да им отпускат огромни заеми с тежки лихви, без да се намесват и без да си цапат ръцете. Но през 1918 г., вечеСъветска Русия (превърната в комунистически концлагер от болшевиките след преврата от 1917 г.) е разгромена от германците и излиза от войната, сключвайки сепаративнияБрест-Литовския мирен договор с Берлин. В резултат на Брестския мир Русия губи Полша, Финландия, Литва, Латвия, Естония, Украйна, Беларус и Кавказ, които преминават в германската сфера на влияние. Загубени са общо площи от 1 милион кв. км, а заедно с тях около ⅓ от населението (над 60 милиона души), 80-90 % от въгледобива, 73-80 % от находищата на желязна руда, хиляди заводи и ⅓ от обработваемите земи. Вашингтон вижда, че силите натежават в полза на Берлин, като най-лошото е, че германците се сдобиват с баснословните руски природни богатства. Затова Съединените щати бързо се включват на страната на Антантата, като крайната им цел е вникакъв случай Германия да не излезе победител от глобалния конфликт.

Друго свидетелство на гореказаното са мемоарите наДейвид Лойд Джордж (премиер на Англия по време на войната), който признава, че след болшевишкия преврат в Русия и излизането на последната от войната „Ние не бяхме прекалено загрижени за вътрешните проблеми на Русия. Пред нас стоеше само военния проблем – как да се предотврати засилването Германия вследствие придобиването на руската пшеница и нефт, в резултат на сепаративния мир с болшевиките”.

Британският министър на външните работи Артър Балфуруказва в меморандум на правителството от 9 дек. 1917 г., че от сепаративния мир с болшевиките Германия ще извлече две изгоди – ще може да прехвърли освободилите се войски от Източния на Западния фронт и, което е още по-важно, ще получи власт над ресурсите на Русия.

Целта тогава, през Втората световна война и днес е една: при никакви условия да не се позволява на Германия да придобие нови територии, чиито ресурси би могла да експлоатира без ограничения, защото това ще подсили нейната и без това колосална икономическа мощ, от която всъщност се боят най-много нейните съперници.

В крайна сметка целият този процес, започнал през седемдесетте години на XIX век – силните антигермански настроения, паническият страх от икономическото превъзходство на Германия, твърдото решение с всякакви средства да не се допусне тя да се сдобие с ресурси, създаването на враждебни групировки срещу нея, германофобията, безотговорното и жестоко отношение спрямо германския народ след Първата световна война – създава предпоставките и за Втората световна война, причините за която не са по-различни и се свеждат до това да не се позволи по никакъв начин на Германия да се разшири териториално, за да не получи достъп до суровини, което би застрашило интересите на Великите сили.

Публикувано на БРИТАНСКА ИМПЕРИЯ, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ, ВТОРА СВЕТОВНА ВОЙНА, КОЛОНИИ, ПРОПАГАНДА, Първа световна война, ФРАНЦИЯ, Uncategorized и тагнато, , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

1 отговор към ПРИЧИНИ ЗА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА – СТРАХЪТ НА КОЛОНИАЛНИТЕ ИМПЕРИИ ОТ ИКОНОМИЧЕСКАТА МОЩ НА ГЕРМАНИЯ

  1. Целта тогава и днес е една:…….. при никакви условия да не се позволява на Германия да придобие „световна хегемония“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s